БИОГРАФИЯ

       Иван Бориславов е роден на 30 март 1946 г. във Варна. Потомък е на  големи възрожденски родове: по майчина линия – на Иларион Макариополски и Стоян Михайловски, а по бащина – от една страна на тревненския зограф поп Димитър Кънчов, а от друга - на поп Иван Славов Геренов, основател на революционната мрежа във Варненския край, и на революционера Сава Геренов, умрял като заточеник в Диарбекир през 1878 г.
       Средно образование завършва в родния си град, а висше – българска филология и втора специалност – руски език и литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Като преводач на френска поезия специализира френска цивилизация в Университета във Версай /1982/ със стипендия на Министерството на културата на Франция.
       Трудовата му  дейност е свързана изцяло с Българското национално радио. Като студент работи на хонорар /1966-1970/, впоследствие на щат – редактор, завеждащ редакция, заместник-главен редактор на Младежка редакция /1970-1976/, заместник-главен редактор на Главна редакция „Литература, изкуство, култура”/1977-1993/, генерален директор на БНР /2001/. Като радиожурналист е инициатор на редица нови рубрики и  осъществява стотици предавания на културна тема, множество творчески разговори с някои от най-изтъкнатите български творци /Дора Габе и Елисавета Багряна, Панчо Владигеров и Цанко Лавренов, Иван Христов и Иван Ненов, Анна Каменова и Станка Пенчева,акад.Петър Динеков и проф. Иван Дуйчев, Валери Петров и Божидар Божилов, Павел Матев и Иван Давидков, Вътьо Раковски и Найден Вълчев, Добри Жотев и Михаил Берберов и др./, както и с емблематични за нашето време чуждестранни творци /Рафаел Алберти и Хосе Кабалеро, проф. Мишел Декоден и Мириам Сандрар, Ив Бонфоа и Андре Верде, Ален Жуфроа и Франк Вьонай,  Шарл Добжински и Жан Оризе, Жан-Мишел Молпоа и Андре Велтер, Ернесто Карденал и Марио Бенедети, Мечислав Яструн и проф. Леон Михалски, Десанка Максимович и Изет Сарайлич, Рита Буми Папа и Никос Папас, Лев Озеров и Расул Гамзатов, Евгений Евтушенко и Андрей Вознесенски, Бела Ахмадулина и Булат Окуджава, Пьотр Вегин и Вячеслав Куприянов и др./. Голяма част от тези предавания остават в Постоянния и в Златния фонд на националното радио и продължават да се излъчват по БНР.
       Професионалният път на Иван Бориславов като радиожурналист е белязан от награди за отделни негови авторски предавания и рубрики – годишна награда на БНР за културна публицистика /1984/, годишна награда на БНР за радиоесеистика за цикъла „Поезия на словото, поезия на багрите” /1988/ и др.  
       Член е на СБЖ от 1973 г., на Съюза на преводачите в България от 1980. От 1982 до 1986 г. в продължение на два мандата е председател на Кабинета на младия преводач. През епохата на комунизма по идеологически съображения не е приет за член на Съюза на българските писатели, въпреки че е канен да подаде документи за членство  и че негови поръчители стават поети като  Павел Матев, Никола Инджов и Божидар Божилов. Избран е за член на Съюза на българските писатели непосредствено след промяната – през януари 1991 г. Четири години по-късно е сред основоположниците на Сдружение на български писатели. От 2006 г. е  член на Българския П.Е.Н.-център.

На 16 юни 2011г. Иван Бориславов напусна този свят. Приживе той беше подготвил стихосбирката си "Светлина от светлината", която излезе от печат през 2013г.

ТВОРЧЕСТВО

       Иван Бориславов дебютира като поет през 1960 г. в сп. „Родна реч”. Още първите му поетически публикации привличат вниманието на професионалната публика и на читателите. Редколегията на списанието, сред която изпъкват имената на главния редактор Емил Манов, на Георги Джагаров, Ефрем Карамфилов, Стефан Дичев,Найден Петков,отличава с награда през следващата година негов нов цикъл от три стихотворения. Поетът Александър Геров е впечатлен от образното мислене на младия автор /сп.„Родна реч”,бр.4/62/ и   това насърчава развитието на една от най-характерните черти на поетиката му - неговата ярка и силна метафоричност. Следват стихотворни публикации във в. „Народна младеж”, представен с бележка от Дамян П.Дамянов, по онова време литературен консултант на вестника, в. „Средношколско знаме” и „Народно дело”. До края на гимназиалния курс /1964/ Бориславов публикува двадесет стихотворения в сп. „Родна реч”, като за едно от последните сред тях – „Балада за убитите поети” – му е присъдена годишната награда за поезия на списанието.
       През периода 1964-1966 той отбива редовната си военна служба като трудовак. Първата година служи в Плевен, а  през втората е журналист във в. „Трудово дело” и предаванията за трудоваците по БНР. По това време негови стихове са отпечатани във в. „Народна армия” и сп. „Български войн”, звучат в предаванията на Военната редакция на БНР.  Тези творби ще бъдат издадени във „Възмъжаване” /1969/, която включва и някои по-ранни стихове от юношеския период на сп. „Родна реч”.
       От лятото на 1966, когато е приет за студент в Софийския университет, датира и навлизането на Иван Бориславов в полето на общонационалната ни литература. И то не толкова защото през октомври същата година е избран за член на студентския литературен кабинет „Димчо Дебелянов”, представен от „баткото” Георги Константинов, с когото задочно се познават от страниците на сп. „Родна реч”, а най-вече заради впечатляващата творческа реализация, материализираща се в публикации в сп. „Пламък” /бр.7/1966/, в. „Студентска трибуна” /окт. 1966, юни 1967/,  в. „Пулс”/ноември  1966/. Самата Елисавета Багряна „благославя” първите стихове, които младият поет дръзва да предложи на най-авторитетното тогава литературно списание в България „Септември”. И в бр.6/1967 се появяват две негови любовни стихотворения – „Сезон на лешници” и „Съществуване”. Тук е необходимо да се отбележи, че през цялата епоха на комунизма, когато Бориславов води своята битка с цензурата и бездушието на литературните чиновници, за да наложи виждането,  идеите и поетиката си,  вратите на официоза „Литературен фронт” буквално са затръшнати под носа му. Показателно е, че освен няколко негови поетически превода, до 1989 г. там са публикувани само две оригинални негови стихотворения – „Икар”/1967/ и „Песен”/1972/. Любопитно е, че второто стихотворение е озарено от самоубийствените пламъци, сред които изгаря като факла  неумиращият Ян Палах. С него поетът изпробва идеологическата бдителност на цензурата, но във въпросния вестник повече не му е предоставен шанс за подобен експеримент. С настъпването на поредното замразяване на културния фронт у нас, вследствие на прегазената от съветските танкове Пражка пролет, когато възможностите за по-разкрепостена литературна изява намаляват драстично и остават буквално полуотворени вратите на „Пулс” и „Студентска трибуна”, трябва да се изтъкне, че благодарение по-скоро на субективния фактор /редакторите в отделите „Поезия”/ „тежките” литературни списания  „Септември” и „Пламък” съхраняват респекта си към сериозната литература и страниците им  остават благосклонни към поетическите търсения и открития на поета Иван Бориславов.
       Почти цяло десетилетие продължава „бабуването” в издателство „Народна младеж” на неговата стихосбирка „Слънчева лавина”. На няколко пъти ръкописът е подписван за печат и впоследствие спиран. При поредния такъв случай през 1974 г. му е предложено  окастрен вариант на стихосбирката да намери място в поетическия сборник „Лирично ято”. Бориславов отказва, още повече защото подобен е бил сценарият при издаването на „Възмъжаване”. Заедно с няколко други млади поети той подписва протестно писмо. Резултатът от него е, че „Слънчева лавина” излиза след още четири години, през 1978.         Подобна практика,макар и не чак толкова фрапантно демонстрирана, съ- пътства появата и на други негови книги.Това обяснява факта,че с  изданията на  библиофилските си книги „Мигове с Париж” /1986/ и „Латерна магика”/1988/ Иван Бориславов се превръща в един от основоположниците на българския самиздат. Това не е случайно, защото за него поезията е висша форма на вътрешна свобода. Непоколебимото усещане за тази свобода обединява издадените преди промяната негови стихосбирки „Ако дойдеш утре”/1984/ и „Разговор с безкрая”/1986/ с трите стихосбирки, чиито ръкописи отлежават през тоталитаризма като „перспективни” в пловдивското, варненското и младежкото издателства и които виждат бял свят след 1989 - „Светкавица за спомен”/1994/, „Небесна археология” /1995/ и „Партитура за мълчание”/2000/, както и със стихосбирките, създадени по-късно – „Гнездо над бездната” /1992/, включваща цензурираните творби от цикъла „Стихове от безвремието”/1977-1989/,новия цикъл „Видовден”/1990-1991/ и поемата „Аз съм”/1991/, „Взривени думи”/1995/, „Докато дишам”/1996/, поемата „Лунатико слънчасал”/2000/ и „Абракадабра и други заклинания”/2005/. Модерното светоусещане и вкусът към новаторство на този поет са особено ярко откроени и в изданието „Взривени думи”, събрало неговите поетически и визуални колажи и превърнало се в първата колажна книга в българската литература.
       Прави впечатление,че с всяка нова стихосбирка Иван Бориславов не само  съхранява своята вродена лирическа чувствителност, но и мащабно  разгръща таланта си. Отличителна черта на неговата поезия е нейната полифоничност, както и силната й философска и емоционална наситеност. Изправил човека на фона на безкрая, той съумява да постигне внушението, че личното и митологичното време са неразлъчно сплетени, че микро- и макрокосмосът са свързани и взаимозависими. Окуражен от безграничността на въображението, като разчита  на заклинателната мощ на езика и на впечатляващата си образност, поетът защитава веруюто, че човекът е призван да опази Божествената искра у себе си и да устои на стихиите на битието. Той оркестрира по свой оригинален начин темите за живота и смъртта, за делника и вечността, за истината и познанието, за любовта и ориста. Тези мотиви се преплитат, зазвучават като в музикална рапсодия, художествено уплътнени и интерпретирани нетрадиционно, осветени от различни гледни точки, отразяващи динамичния „Аз” на твореца. Независимо обаче какви теми вълнуват поета, той успява винаги да постигне нови смислови акценти, да съчетае реалното и онирическото, сетивното и философското, всекидневното и бленуваното, да насити лириката си с ерудитски препратки и алюзии, с дълбоки и многозначни подтекстове.
       Тези констатации синтезират част от наблюденията и оценките, които дават на поезията на Иван Бориславов поети като Александър Геров и Радой Ралин, Павел Матев и Иван Давидков,Никола Инджов и Михаил Берберов,Георги Константинов и Надя Попова, от критици като Атанас Свиленов и Вихрен Чернокожев, Георги Цанков и Владимир Янев, Иван Цветков и Димитър Танев, Румяна Узунова и Цветанка Атанасова, Луко Захариев и Кирил Попов и др.
       От 1984 г., когато Любомир Йорданов прави корицата на стихосбирката „Ако дойдеш утре”, датира началото на продължаващото и до днес плодотворно творческо сътрудничество между поета и големия български художник. Йорданов не само илюстрира почти всички стихосбирки на Бориславов, той създава множество графични и живописни творби, вдъхновени от неговата поезия. А от своя страна Бориславов пише поемата „Ателието на моя приятел” и е автор на поредица от есета, посветени на творчеството на художника. Двамата заедно създават библиофилската книга „Мигове с Париж” /11 стихотворения в 111 екземпляра/, за която Йорданов прави корица, рисунка и саморъчно отпечатва цикъл от по четири цветни литографии към всеки екземпляр. По това издание през театралните сезони пролет и есен 1994 г. в софийския театър „Манифактура” е реализиран  едноименният моноспектакъл на артиста Илия Добрев.  
       Резултатно е творческото общуване на Иван Бориславов и с други художници – Борислав Стоев и Александър Сертев, Атанас Василев и Иван Нинов, Васил Крапчански и Петър Крумовски, Ивайло Нанов и Киро Мавров, Калина Сертева и Росица Скорчева и др.
       Освен поет, Иван Бориславов е есеист, преводач на поезия и изследовател на модерната западна литература и живопис. В есеистичните си книги „Поезия и багри”/1987/, „Светлината, която остава”/1994/ и „Осип Цадкин – поетът на материята”/1995/ въз основа на богат документален материал той изследва един интересен проблем – как художествените търсения на някои от най-значителните западни художници и поети на ХХ в. се докосват и преплитат, за да достигнат нови висоти чрез взаимното си обогатяване. Тези книги, които проследяват и осветляват развойните процеси в модерното изкуство, приобщават българския читател към постиженията на западноевропейския авангард. Това кара световноизвестната изкуствоведка Дора Валие да определи Иван Бориславов като „звено между България и Западния свят”. Апологията, която поетът прави на новаторството, е приветствана от проф. Петър Чуховски и проф. Розалия Ликова, Енчо Мутафов и Светлозар Игов и др.
       Като преводач Иван Бориславов се налага като непоколебим пропагандатор на модерната поезия, отзивчив към търсенията най-вече на френскоезичните поети. Благодарение на него заживяват в българската словесност  и  решително допринасят за нейното европеизиране автори като Ана дьо Ноай, Блез Сандрар, Андре Брьотон, Пол Елюар, Жак Превер, Еме Сезер, които той представя в отделни книги с тяхна избрана поезия, както и Аполинер и Макс Жакоб, Пиер Реверди и Жан Кокто, Тристан Цара и Филип Супо, Анри Мишо и Робер Деснос, Ив Бонфоа и  Ален Жуфроа  и др., множество творби от които той превежда на български.
       Цялостното творчество на Иван Бориславов – неговата поезия, есеистика, студиите му за модерната западна поезия и живопис, поетическите му преводи – дават основание на критиката да отсъди: „Малко са европейските поети на България, но между тях със сигурност е Иван Бориславов.”/Вихрен Чернокожев/.
Стремежът към глобален обхват, новаторството и общочовешкото звучене на това творчество го правят интересно и извън границите на България. Това обяснява и многобройните преводи на негови творби на различни езици, както и участието на поета в международни форуми и фестивали на поезията.
       Негови стихове са превеждани на английски, френски, немски, италиански, руски, полски, чешки, украински, сръбски, унгарски, румънски, гръцки, норвежки, финландски, иврит, фламандски и др. езици, а негови студии и есета – на  английски, френски, испански, немски, руски, украински и др.
       Многобройни са поетическите срещи на Иван Бориславов не само с българските почитатели на изящната словесност, но и с публиката в Париж /авторски рецитал в Театъра на поезията „Молиер”/, Монтрьой, Вилжуиф, Дюнкерк/множество изяви в рамките на френската програма „Хубавите чужденки”, посветена на съвременната българска литература, 2001/,      Москва
/участие в рецитал на българската поезия в Колонната зала, в  московски университети и библиотеки в рамките на Дните на българската култура,1990/, Прага /рецитал в театър „Виола”/,Будапеща /неколкократни участия във вечери на българската поезия, авторски рецитал в Българския културен център/, Букурещ /рецитал в Огледалната зала на Съюза на румънските писатели/, Куртея де Арджеш /рецитали в рамките на Х Международен фестивал на поезията в Румъния, 2006/, Киев и Минск, Троа Ривиер /множество рецитали в рамките на ХV Международен фестивал на поезията в Канада, 1999/, Флорина и Козани /вечери на съвременната българска поезия в рамките на международните празници на изкуствата в Гърция „Преспа 2000”/, Зарайск, Чебоксари, Сивтиквар, Усогорск/Русия,1990/ и др.

НАГРАДИ

       Творби на Иван Бориславов са отличавани с награди за литература – награди на сп.”Родна реч” за поезия /1961,1964/, награда на в. „Студентска трибуна” за поезия /1968/, награда на в. „Век 21” за поезия /1995/, годишна награда на Съюза на преводачите в България за най-добра преводна стихосбирка /1987/ за „В сърцето на света” от Блез Сандрар, златна значка на СПБ /1988/ , годишна награда на БНР за културна публицистика /1984/, годишна награда на БНР за радиоесеистика за цикъла „Поезия на словото, поезия на багрите” за западното изкуство на ХХ в. /1988/. Международни награди и отличия: наградата „ХХ век” за литература на Международния биографичен център, Кеймбридж /Великобритания/, номинации на същия център за Международен мъж на годината /1992, 1993/.