Иван Бориславов - Другите за поета

ДВА АВТОГРАФА

На поета Иван Бориславов - с благословия да напише по-голяма книжка със стихове от тази моя малка.

На Иван Бориславов - да види в бъдеще такъв том със свои избрани стихове.

Елисавета Багряна
17.V.1977
Надпис на тома "Избрани стихотворения"

Стиховете на Иван Бориславов не носят аромата на юношеските мечтания, наивитета, много често подкупващ, на първото вдъхновение. Те имат чертите на едно сериозно взиране в нещата, в смисъла на живота, представляват един своеобразен опит за тълкуване на света. Независимо от кривата на постиженията и успехите, посоката на неговото творчество според мен е правилна. Ако имаме силното желание да го упрекваме в нещо, ще намерим в тези не много стихотворения моменти на прекалена вглъбеност, усложняване на настроенията, неприземеност на желанията, необясним интерес към смъртта. Но точно тук аз виждам стремежа на Иван Бориславов да мисли самостоятелно, оригинално и понякога изненадващо образно. Младият поет рядко разчита на внезапно бликналото чувство. То винаги е осмислено и ориентирано по посока на идеята, на хрумването, които от своя страна вярно регистрират позицията на автора - житейска и поетическа. Кръговратът на дните поставя неизменния въпрос: "В зимата или все още в есента живееш?", откъсването на забранени плодове е не само приятно занимание - то може да послужи и като предмет на лирически разговор. Утрото е "лале", което "с жълт език облизва пряспата на стихналия мрак". Младият поет мисли за времето, когато "упоритият ми глас не ще разбужда утрото" и хората ще го загубят като вода, потънала в пясъка…
Трябва да призная, че на отделни виждания в тези стихотворения истински съм се учудвал, а като цяло мащабността на замисъла винаги ме е покорявала. Младият поет не е наясно точно какви стихове трябва да пише, за да бъдат те редовно отпечатвани, но мисля, че това е най-голямото им достойнство. Аз виждам в тях една благородна творческа амбиция, плодовете на която няма да узреят утре или вдруги ден, но непременно ще ги очакваме.

Спомням си една статия на големия наш поет Александър Геров в сп. "Родна реч", където, разглеждайки стихове на млади автори, обърна особено внимание на свежата и оригинална образност на Иван Бориславов. Иван Бориславов не върви по утъпкания път. Мъчително и упорито той прави своите открития - делничното и обикновеното не го занимават, той търси винаги мащабните обобщения. Смисълът на живота, любовта, героизмът и смъртта - всичко се преплита в едно ядро, където диша истинската поезия. Модерен в най-добрия смисъл на думата и дълбоко оригинален, той създава асоциативна, напълно съвременна поезия.

Запомнил съм името на Иван Бориславов от страниците на сп. "Родна реч".В интерес на истината е да признаем, че там често се появяват млади, обещаващи дарования, изпълващи ни с най-радостни предчувствия, но малцина сетне потвърждават нашите очаквания. Другото име на дарбата е вярност. Вярност до отричане от всякакви съблазни в името на високото предназначение на поезията. Със стихове човек не може да се занимава като с филателия или бродерия по един час на ден. На поезията съзнанието принадлежи изцяло, във всяка минута на денонощието. И именно така схваща поезията Иван Бориславов, така й е верен той. Някога символистите пишеха, че й служат като пред олтар.Сега ни се струва твърде приповдигнато това сравнение, но без трепет и без възторг тук никой нищо няма да постигне. Тук не е за грубияни, тук човек сваля всичко мръсно от себе си и влиза като в свещена вода. Тъкмо този трепет ми допада в неговите стихове. Тази максималистичност на нравствените изисквания.Това ненапускащо го съзнание, че да твориш поезия е благородно дело и тъкмо заради това не бива да се изпада в дребнавост, в празно и ненужно дърдорене. Високите изисквания, които поставя пред себе си Иван Бориславов, предполагат да се очаква от него и в бъдеще интересно творческо развитие.

      Получих книгата и писмото. Хубаво е, че удържахте на обещанието си и ми изпратихте свои стихове.
      Приятно ми е, че мога да ви кажа: те ми харесват, прочетох ги с удоволствие. Добър знак е това, че вашите стихове се помнят. Ето, без да разгръщам отново вашата книга и изрезките от вестници, си спомням стихотворенията , които сте посветили на майка си. /Запазете своята любов към нея!/ Хубави са и стиховете за сезона на лешници и посвещението на Гео Милев. Хубаво е и това, че се прекланяте пред всяко дърво, израснало над гроба на поет или на птица. И аз сякаш че виждам черните звезди в очите на Гео Милев.
      Виждам, че имате авторитет, че печатът ви посреща добре. Ако успея, и аз бих превела някои от вашите стихове. /А бележката за вас се намира в една от изрезките/.
       Тук, в Белград, всички са доволни от вниманието, което ни бе оказано във вашата страна.
      Сърдечно ви поздравявам

Готова за печат е стихосбирката на Иван Бориславов "Слънчева лавина". Нейният автор не е ново име в най-младата ни поезия. Без колебание той може да се причисли към нейните талантливи представители./…/Иван Бориславов върви със свой почерк по стръмния път на поезията. Философското начало, подчертаният интерес към нюансите на думата, недоизказаността на стиха са основните достойнства на поетическото му осъществяване. А младостта на автора най-добре подчертава възможностите му на творец.

Поезията на Иван Бориславов ми е необходима. Винаги, когато чета или препрочитам негови стихотворения, аз потъвам в една романтична мъглявина, която мога спокойно да нарека усещане.Това усещане ми внушава красиви идеи, които само окото на истинския творец може да забележи между бреговете на реалността и въображението. Мен ме вълнуват непрекъснатите саморазрушения на Иван Бориславов, защото те се превръщат в саморазрушения на изграждането. Ако вие внимателно проникнете в сърцевината на неговото творчество, непременно ще откриете присъствието на една личност, която съпоставя жизнените факти и благодарение на това съпоставяне поетовото перо издава верни присъди или ражда спасителни прегръдки. Очаквам с нетърпение излизането на неговата първа самостоятелна книга и вярвам в нейното топло общуване с хората, за които е предназначена.

Ще бъде рисковано да се мисли, че Иван Бориславов само "превежда песните на птиците". Отдалечаването от морската му люлка и вглъбяването му в "разплискани дъги, крилати риби, опиянени слънчеви звънарни" е движение много по-сложно, отколкото изглежда при първи прочит, защото - както се вижда през сиянията на неговия философски огън - от пейзажа на природата той отива уверено към пейзажа на човека. И ако баграта и тонът в описанието на природата правят поезията му приятна, то релефите на човека, които той изгражда в същите стихотворения, правят поезията му сериозна и, бих казал без стеснение, съдбоносна. Може би отсега още се изгражда творец с трайно присъствие в духовния живот на нацията./…/ Сполуките са мерилото за таланта и в насочването на Иван Бориславов към съществените преживявания на човека, към драматичните състояния на духа, виждам залога за сегашните и утрешните му успехи.

Четох няколко пъти новите ти стихове в "Пулс". Здрави работи са. Мъжки
стихове. /Не ти правя комплимент./ В една компания на поети, където беше и Михаил Берберов, дълго говорихме за твоите стихове. Всички бяхме единодушни.

Многопосочни са творческите дирения на Иван Бориславов, но като че ли най-примамлива за него е вселената на човека, духовният мир, който в стиховете му придобива метафоричните очертания на една вселена. В лиричните възприятия на Иван Бориславов по един своеобразен начин се преплитат микро-и макрокосмосът. Поетът ту разтваря собствения си свят в голямото, необозримо поле на живота, ту в малкото пространство на настроенията и размислите си побира сякаш всичко, което има отношение към нашето съществуване. Това е така, защото Бориславов е достигнал по пътя на своите поетически инвенции и прозрения до мисълта за неотделимостта на малкото от голямото, на частното от общото. Достигнал е до проникновението за сложната взаимовръзка, съществуваща между света на човека и света в неговото най-широко разбиране. Тъкмо затова всяко нещо в поезията на Бориславов е многозначно, всеки образ е наситен с необичайни детайли, които рязко разширяват съдържанието му и с това задълбочават смисъла на метафоричното иносказание. Предметите и явленията загубват реалните си значения и заживяват свой собствен живот, който е подчинен на законите на въображението и неспокойната, преодоляваща временно-пространствените граници, мисъл, стремяща се да достигне тайните на битието. По този начин и идеите, които внушава поетът, придобиват полифонично звучене, в което се сливат гласовете на миналото, настоящето и бъдещето.

Благодаря за изпратената ми книга "Слънчева лавина". Прочетох я с голям интерес. Тя много ми хареса. Вие имате свой стил. Желая ви нови успехи.

Когато се докосвам до стихове от млади поети, винаги съм изпитвал щастливото чувство, че самият съм млад като тях и че младостта е онази поетическа възраст, на която всичко е простено. И от там е обичта ми към младите, чрез която и аз се подмладявам. Точно такова е чувството ми и сега, когато чета и препрочитам стиховете на Иван Бориславов от страниците на "Пулс", един наистина талантлив млад поет. В тези стихове има и настроение, и оригиналност. За това, че попрекалява с "играта" на думи не бива да го виним, както казах и по-горе, при младостта и в грешките има вдъхновение. Стихотворения като "Април", "Зима" и особено "Двойник" носят всичкото желание на младостта "да се покаже", но заедно с това носят и едно свое, оригинално вглеждане в своите видения, както и нещо, което не ти позволява да задраскваш с безогледния молив на редактор. Тези странни настроения, тези самобитни претворявания на мисли и чувства довяват уханието на едно поетическо начало, което изисква грижовно отглеждане и грижовно насочване на дарованието. Явно е, че това дарование изприда своето творчество с особено тънки, дори нежни и странни нишки, които не напомнят на обикновената поетична тъкан. Разбира се, в нея са вплетени и много младежки желания за някаква негова свръхсамобитност. "Вслушвам се в сърцето на дървото - //вече зная://след всяка негова въздишка//се ражда лист -//зелен и несломим." /стих."Април"/ Както виждаме, или по-право както чувстваме, в светоусещането на Иван Бориславов има мисли и чувства далече по-тънки, далече по-особени, за да ги отнесем към света на обикновеното.

       Иван Бориславов умее да наблюдава. Как иначе ще се озове "в средата на деня,// когато онемяват багрите", как ще види "земя, събудена от златен взрив на минзухар,// вода, изгнаница от своя извор,// небе, издраскано от вик на ястреб"? Бориславов умее да слуша гласа на този наш свят. Иначе как ще чуе "зеления вик на тревите" или звука на "мургавия дъжд" днес "в тази прясна //кестенова есен"? Поетичните му образи не притежават само зрителни черти и слухови вълни, но и смислови дълбочини, които може би са по-важни от сетивната им същност. И е нужно да имаш вроден усет за тези глъбини, за да напишеш, че дъждът е "роднина на земята и небето", че "некрополът на зимата" ни потиска, че ако оставяме спомени, това трябва да са "спомени от светкавици".Така че Иван Бориславов е поет наблюдателен, чувствителен към звуците на природата и обществените явления, мислещ върху постоянните, а случва се и върху летливите стойности на битието.Какви са тези постоянни стойности? Поетът сам отговаря на този въпрос в един от своите куплети: "Достатъчно е в мен да светят думи,//които да отблъснат пустотата:// Родина, Обич, Вяра, Свобода." Но за да отстояваш тези стойности, нужно е да имаш опори, кариатиди, които отрано да са подпрели детския ти небосвод. Бориславов има тези кариатиди в лицето на докерите, хамалите и рибарите, които е срещнал още щом е тръгнал по българската земя. Не затова ли в повечето от своите публикувани "Мигове с Париж" той едновременно вижда чужбината и отечеството и, осенен от добрата си памет, свързва събитията на света и родната история.
       Още едно обстоятелство искам да подчертая: Бориславов се очертава в представите ни като поет с респектираща култура, благодарение на която борави с богат арсенал от асоциации, които придават мащабност и широта на мотивите и мисленето.
       Едва ли е нужно да казвам, че поетическата система на този поет е твърде далече от моята, за да бъда уличен в пристрастност. Но нали различията правят единството на една национална поезия! Може би защото сме различни, той ме впечатлява.

Поезията на този автор се отличава с много белези на съвременност и откривателство. Той не повтаря никого от предшестващите го поети, той е самобитен в най-хубавия смисъл на понятието. Тук може да се намери обяснение за взискателността, с която Иван Бориславов се отнася към публикуването на поезия. Всяко негово ново стихотворение представлява опит за крачка напред - той не повтаря и себе си. Този доброволно избран път е твърде труден, но именно този път, продължаващ вече петнадесетина години, откроява редки качества на таланта и вдъхва най-силна увереност в успешното осъществяване на цялостното му литературно дело.

Иван Бориславов е поет, с когото сме обзети от една и съща поетическа страст.

Вярвам в чудесната поетическа дарба на Иван Бориславов. Вярвам на неговите поетически полети.

"3.14" е действително модерна, съвременна творба и то не заради "математическия" си рефрен /числото "пи" в неговата безкрайност/, а заради голямата метафора на днешното битие на човека с неговите копнения и трагична неосъщественост на извечните идеали, с конкретността на ежедневното му съществуване и отместващите се все по-далеч във вселената на космоса и вселената на атома хоризонти на неговото познание. "3.14" е стихотворение за нашата самота в Космоса, но и за силата ни да я преодоляваме непрекъснато - със сетива и мисъл, с чувство и въображение.
Иван Бориславов вярва в необходимостта от поезия днес като един от начините за преоткриване на света, за проникване в неизбродните му тайници, за борба със схемата в нашето мислене, в емоциите и постъпките ни. Публикуваните през последните две години поетически цикли в сп."Септември" и "Пламък" доказват това. Убеден в смисъла на поетическия разговор с читателя, той не вае своите произведения като изящни сами за себе си предмети, които могат да украсят всеки дом. Той изисква от събеседника си съучастие, дори изисква определен тип събеседник - със своя позиция, пък била тя и коренно противоположна.

Бориславов е по устройство лирико-философска натура, у него емоционалното начало наистина не загубва автентизма си, то е пълноводно и увличащо, но е заедно с това и стадий, за да се отиде по-нататък от впечатлението и чувствената тръпка, да се даде тласък на мисълта да вникне по-надълбоко в явленията. От натурата той тръгва към промисъла за големите тайни на света, и то не свят абстрактен, а днешния наш свят с реалните си и толкова остри проблеми. Дори от най-интимната подробност той изтегля нишка, която да ни отведе до обществено-значимото, до философски трайното. И то органично, с една убедителна плавност на прехода, с извисяване до метафоричния подтекст и широта. Вярно е, че стихът е изпъстрен със сложни културни асоциации, но в това се оглежда интелектуалният кръгозор и лично на поета, но и на днешния наш гражданин. Бих казал, че онзи, който е на културното равнище на Бориславов, даже ще разшири диапазона на асоциативните внушения, ще се оттласне от неговите образи, за да вложи и от себе си нещо като познание, като позиция. Но с това не искам да се остава с впечатлението, че стиховете му са трудни за тълкуване. Просто могат да се възприемат на различни пластове в зависимост от общата, а и от поетическата култура. Аз лично харесвам такава поезия, която без да пренебрегва правдата на делничното, се издига над нея, за да ни приобщи към истините за епохата, за днешния сложен свят, за днешния наш българин.

При срещата с поезията ви откривам общата ни поетическа чувствителност.

Не искам да обсъждам към кое поколение принадлежи Иван Бориславов, просто защото той е един от най-добрите ни съвременни лирици. В едно свое изказване той подчертава: "Да бъдеш творец, означава да бъдеш създател, а не да отразяваш чуждата светлина с наивната увереност, че ехото е по-силно от гласа." Бориславов си извоюва правото неговият глас дръзко или приглушено, нежно или яростно, но винаги самостоятелно, да се откроява в съвременната ни поезия. Поезията му не се възприема отведнъж, тя те приканва да се връщаш отново към нея, да откриеш своя ключ към своеобразието на нейния свят. Възприемането на такава поезия изисква култура на усещането и преосмисляне на поетичния образ. Това е поезия, близка до духа на най-добрите образци на съвременната световна лирика.

       Драги Иване Бориславов,

       Благодаря ви за хубавата сбирка със стихове /"Разговор с безкрая"/. Чувствам ги много близки. Струва ми се, че нас двамата сходни настроения ни водят до стиховете. Мисля също така, че по някои неща, по изказа, сте по-близък до нас, югославяните, сърбите, отколкото до русите и до някои ваши писатели. Ще се опитам да преведа някои неща - нека само да дойде пролетта, тогава ще бъда по-здрава, пък и по-работоспособна.
       Поздрав на българските поети и най-вече на вас,

Някогашната метафорично извисена представа за мисията на поета като преводач на "песните на птиците" е останала завинаги свързана с романтичния порив на младостта към извисяване, към надмогване на тривиалните несгоди на битието, в името на високите цели на поезията. Това не са красиви думи, в това действително виждаше смисъла на лирическото себенадмогване Иван Бориславов още в "Слънчева лавина". И тъкмо защото му остана верен, през последвалите години в поезията му се засилваше драматизмът на познанието, което ден след ден рушеше примамливите илюзии, детронираше династии от утвърдени представи, за да прониква все по-дълбоко в същността на човека и неговия свят и,уви,все повече въпроси да засипват възможните отговори. Сега си мисля, че младият някога автор не може да не е съзнавал рисковете на полета. Но той трябваше да достигне своя романтичен зенит, за да се отърси от всичко дребно, за да се почувства частица от вселената, необходима и немаловажна. Стремежът към Слънцето всъщност беше стремеж на лирическия "Аз" към себедоказване и себеутвърждаване. Но още тогава, преди десет години, романтичната му представа за творчеството се разколебава от съзнанието за двойствената същност на поезията - тя е сестра на птиците, но тя е сестра и на подземните реки, тя е светлината и мракът, тя е стремежът нагоре, но и навътре. Развитието на Иван Бориславов в "Ако дойдеш утре" и особено в "Разговор с безкрая" показва, че изборът му е бил правилен./…/ При него във философски план движението "нагоре" е съпроводено от движението "навътре". И днес, във времето на своята първа сериозна равносметка, на вечния фронт между тези две посоки на мисълта, се ражда едно ново, тревожно, но устойчиво състояние на духа, което бихме могли да определим единствено като стоицизъм.Вникнем ли в това, ще разберем, че в днешната позиция на поета няма поза, че стоицизмът като гражданско и творческо състояние не отрича някогашната романтична увереност в истината и светлината, в свободата на човешкия дух, а само я потвърждава. Поетът се е освободил от едни илюзии не за да прегърне други, а за да фокусира в себе си вечното и непреходното, на което единствено да бъде подвластен.

Не крия, че завиждам на Иван Бориславов за радостта да замисли и напише тази необикновена книга - "Поезия и багри"!

Многостранно е присъствието на Иван Бориславов в българската култура.

Иван Бориславов, чудесният поет, който умее да даде на думите светлина от росата и от звездите…

По ирония на съдбата в България пристигна преди година и нещо филмов екип, подготвящ филм за Салвадор Дали. Това посещение бе повод за един дълъг радиоразговор на наши интелектуалци и художници, организиран от поета и преводача Иван Бориславов. Смея да твърдя, че това бе първата крачка към късната реабилитация на Салвадор Дали у нас.

На Иван Бориславов - за нашата мечта да доживеем свободното изкуство.

Радой Ралин
23.III.1990
Надпис на "Саморасляци"

На Иван Бориславов - за дните на общата ни борба, в която единствената победа е само Поезията!

Иван Бориславов - звено между България и Западния свят.

Глава ме заболява, като сумирам за колко художници е писал Аполинер и колко художници са го рисували, с колко художествени дейности се е занимавал Жан Кокто, в какви отношения са били Реверди, Сандрар, Елюар, Пикасо, Шагал, Малевич и пр. Не бих казал, че ние останахме безразлични към тези явления.Един български поет - забележете: не изкуствовед, не критик, а поет! - тръгна по техните следи и написа ярка книга за техните взаимоотношения. Иван Бориславов е този поет, а книгата му се казва "Поезия и багри". В автографа, с който ми подари книгата си, той отбелязва: "за да види и другото лице на поета." Сякаш уцели точно кое бих желал да видя в българския интелектуалец: широта на културните интереси, осмисляне на явленията, на духовните ценности отново и от изненадващи ъгли. Бориславов определя тези ъгли като "магнитни полета". Полетата са взаимоотношенията между поети и художници в авангарда - между Брак и Реверди, Утрильо и Франсис Карко, Леже и Сандрар, Хосе Кабалеро и Лорка, Матис и Арагон и още ред други. Добър преводач от френски, добър познавач на френската култура, българският поет се оказа и интелектуалец с високи намерения.
Ето какво липсва на българската култура. Книги като тези на Креспел и Тугенхолд, като "Поезия и багри", явления като художествената общност, наречена "европейски авангард", свидетелстват за импулси, не съвсем близки на нашите художници.

Иван Бориславов - вълшебник на метаморфозата на френското слово.

Стиховете на Иван Бориславов от "безвремието", родени от неспокойния дух на автора, /неуталожен в многобройните му преводи и есеистика/, можем да разчетем като своеобразни поетически знаци по и от пътя през "тресавището" на същото това безвремие, където обаче винаги има място за "дивите пространства от поезия".

Пред нас е творбата на двама съвременни наши творци с международна известност. Наименувана е "Мигове с Париж". Тя е приютила единадесет стихотворения на Иван Бориславов и заедно с тях една рисунка и четири цветни графики на Любомир Йорданов, саморъчно отпечатани от него върху камък. И двамата са влюбени в Париж и всеки посвоему е направил своето любовно признание. Но както стиховете на Бориславов, така и графиките на Йорданов не са само едно поетическо преклонение пред вековечните парижки стойности. Авторите често вземат само повод от срещата им с една или друга забележителност на многоликия град, за да се самовглъбят и самоанализират. И да достигнат до възхитителни поетически обобщения.

Препрочитайки Вашите стихосбирки, които имам, ми е все пак трудно да избера едно или две стихотворения, които бих искала /а и не само аз!/ да прозвучат на вечер на българската поезия, организирана от Националната библиотека в Париж за 24 май. Темата е българските манастири. Можем ли да разчитаме на Вашия избор и превод? Ще се радваме много, ако приемете.

Френската култура е в кръвта на Иван Бориславов. Известният български поет през 1987 г. издаде книгата си "Поезия и багри", в която бяха включени есета за взаимните влияния между модерната западна поезия и живопис на ХХ век. Новото му изследване "Светлината, която остава" е своеобразно продължение на този труд. Великолепен бе цикълът стихотворения "Мигове с Париж", в който творецът изповядва интимното си усещане за града на артистичната бохема. В продължение на дълги години той ни поднасяше и избрани с вкус преводи на Ана дьо Ноай, Блез Сандрар, Пол Елюар, Еме Сезер и Жак Превер. Това задълбочено навлизане в атмосферата на галската духовност му позволява с лекота да разказва за живота на художниците и поетите от Монмартър и Монпарнас, да търси и да намира надвременните послания на модерното изкуство.

Творчеството на Иван Бориславов черпи заряд от световната култура и самото то странства из света.

В своя научно-познавателен подход Иван Бориславов намира оптималните доказателствени варианти при комплексното тълкуване на тенденциите на развитието на авангарда, както и на различни по жанр творби. Но читателят, запознат със стихосбирките на Бориславов, с преводите му на френска поезия, с изкуствоведческата му работа, с творбите му, превеждани на различни европейски езици, с престижните международни награди, с които е отличаван през последните години, не би бил шокиран от неговата свръхзадача. Автор от европейски мащаб, той търси и намира нови духовни опорни точки за новата българска култура, като изследва в дълбочина взаимопроникването между живописта, пластиката и поезията на ХХ век, като осветлява и неизвестни страни от житейските перипетии на творци, проправящи пътищата на модерното изкуство. Неслучайно Бориславов е превел специално и е вплел в студиите си стихове от разглежданите поети, които читателят може да съпостави с поместените репродукции./…/ В този смисъл "Светлината, която остава" е белег на зрелостта на днешната ни култура, за приобщаването ни към модерното изкуство на презирания половин век от тоталитарната държава свободен свят.

Изпитвам огромна симпатия към поета и отличния специалист по европейско изкуство Иван Бориславов.

Интелектуалният елит в българската поезия. Това е групата на поетите-ерудити, която винаги е съществувала негласно и се е развивала паралелно с официалната плакатно-партийна поезия през последните 50 години. Тяхната поезия е наситена с видима интелектуална енергия /Ат.Далчев, Ал.Геров, Бл. Димитрова/, сюжетът на стихотворението се гради на митологична аналогия, метафорите изискват осъществяването на широки културни референции /Ив. Бориславов,Б.Христов, Н. Кънчев/, позоваването на други автори и скрити диалози между различни култури и религии са другите характерни черти на този тип абстрактна поезия /Е.Сугарев, А.Илков,М.Николчина,Г.Рупчев/.

Провокиращата стихосбирка на Иван Бориславов "Взривени думи" е плод на уникално творческо вдъхновение. Поетът твори с ножица в ръка и с куп стари вестници, от заглавията на които се раждат римуваните колажи. Точно определение на този творчески способ дава Лотреамон:"Хубаво като случайна среща на шевна машина с чадър върху дисекционна маса."

На пръв поглед изглежда, че авторът се е забавлявал с вестникарските заглавия, шегувал се е, надсмивал им се е. Но зад тази мнима небрежност и лекота читателят много бързо осъзнава как Бориславов със завидно майсторство изгражда странни метафори и образи и ги превръща в поезия - тези същите най-обикновени банални вестникарски заглавия, каквито виждаме всекидневно с десетки и стотици. Чудото е в тяхното подреждане едно до друго, едно след друго, едно под друго. То става в момента на съприкосновението между изрезките, в сблъсъка помежду им. Именно тогава те просто избухват, "взривяват" се, за да породят неочаквана емоция или сюрреалистичен образ, или неподозирано философско прозрение. И понеже градивният материал е взет от всекидневието ни, читателят осъзнава с изненада не само иреалността на света, в който живеем днес, но и абсурдността на собствения си живот. И "ако колажът е все пак игра", както отбелязва в предговора на книгата си Иван Бориславов, то нека кажем, че "играчът" в това произведение демонстрира изтънчената асоциативност и чувственост на оригинален творец.

Поетът обогатява с новите си изяви /"Взривени думи"/ идеята за изкуството като вид божествена игра, а не каквато и да е форма на отражение.

"Осип Цадкин - поетът на материята" и другите две книги /"Поезия и багри" и "Светлината, която остава"/ всъщност са един двоен портрет. Както на творците, за които пише Иван Бориславов, така и на самия него, на неговите пристрастия към модерното изкуство.

Не мога да степенувам културните събития на 1995 г., но ще посоча едно, което за мен има голяма стойност - книгата на поета Иван Бориславов "Светлината, която остава". Тя е близка до моето верую, че изкуството е религия. И колкото по-силно тя излъчва своята светлина, толкова повече изкуството успява да извиси моралните и хуманните стойности на човешката душа. Смятам, че посланието на тази книга е нашето изкуство да открие божествената светлина. Тази, която руши всички догми, фалшивите и измислените митове, която ни кара да бъдем чувствителни към цветовете, които обогатяват всички изкуства и сближават техните творци. Светлината, която ще ни приближи и приобщи към голямото европейско семейство.

Той не умее да пише за неща, които не са докоснали сърцето му: във времето на фалшиви фанфари и кървавочервени хоругви той възкресяваше "светлината, която остава" след вечните спътници на духовността, които ни помагат да открием "третото око" и с цената на огромни лишения доизпипват кабалистичната формула на философския камък и на живата вода. Не се учудвайте, че ще откриете сред тях и самия Иван Бориславов, древен дух, вечен търсач на Светия Граал, личност от изчезващата раса на благородниците, генетично свързан с тайнството на сътворението, неподвластен на стихиите на разрушението и анархията.

Иван Бориславов стоеше някак подчертано извън орбитата на кабинетно формулираната някога "втора априлска поетична вълна". Той беше същностно чужд на всякакви обединявания и групировки, затова пък рядко биваше включван в отчетните литературни прегледи и обзори. Връщайки се пътьом към това време и имайки пред вид няколко сродни души, Бориславов припомня: "Бяхме юнгите от прокълнатата фрегата…" Той се отличаваше с интроспективната си поезия, с философичността на литературните си визии, с охотното поглъщане флуидите на европейската цивилизация. Познавач и преводач на френската поезия, Иван Бориславов е от типа на културно озарените ни творци /има и изследователски интереси/ и споменатото му стоене далече от литературната въртележка бе колкото съзнателна опозиция, толкова и предопределеност - освен че сам сътворява стихове, нагласата му е да бъде своебразен проводник, еластична връзка между времената, стиловете, поетите, припознати от мислещото, от духовното човечество. Така се обяснява и появяването в новите му стихотворни творби на чувство за самота и обреченост. Далече от декламацията, от делничната литературна йерархия, от запъхтяната надпревара, Бориславов тихо и дълго общува с Елюар и Сандрар, с Превер и Ана дьо Ноай. Като си остава съвременен български поет - съграждащ, отдаден, неконюнктурен.

Историята на българския сонет вече е немислима без името на Иван Бориславов.

Иван Бориславов, този изключително модерен поет, сякаш нарочно е избрал класическата сонетна форма, за да изрече особено важни неща за съвременния свят и за душевността на човека в навечерието на ХХІ век.>

Мисля, че съм един от редките поети в Сараево, който, тъй да се каже, не само е чел, но и лично познава почти всичко най-значително от българската поезия. В световните антологии, а и в живота навремето често бях заедно с ваши поети. Приятно е да знаеш например, че една Блага Димитрова съществува не само в антологията, но я има и в живота…Някога това бяха и Дим. Пантелеев, и Андрей Германов. Близки са ми и Валери Петров, и Любомир Левчев, и Кръстьо Станишев, и тогава младият Иван Бориславов. Много скъп ми беше Веселин Ханчев, с когото известно време си кореспондирахме, но за съжаление не можахме да се видим лично, понеже по това време не можех да пътувам към България, а тъкмо тогава той почина…Сега ние сами трябва да се заемем със своето сближаване, защото връзки се създават не чрез институции, а чрез личности.

Убеден съм, че определението на тази книга /"Осип Цадкин - поетът на
материята"/ като енциклопедия на Парижката школа няма да е преувеличено, защото в този обширен очерк или "роман" с един централен персонаж има толкова много и най-разнообразна културологична информация, която се първоизвестява на разкрепостения от комунистическата уседналост и спуснати кепенци български читател./…/Вече след втория прочит разбирам, че тази книга е емблематична за изкуствоведските изследвания с повествователна структура, смесващи функционалната и документалната техника, за границите на радикализма и размисъла върху творчеството, за пътищата на извеждането на частното от общото.Тук не се наемам с жанрово прецизиране и употребявам "роман" или "очерк" условно, още повече че продължават нестихналите спорове за традиционното разграничаване между биографията, дневника, изповедта и романа. Вероятно авторът сам е изпитал това затруднение - в карето книгата се определя като анализ, следване на житейски перипетии, преводи на оригинални стихове. И това е логично, защото Иван Бориславов е поет и разгръща повествованието си поетично, без да се отказва от известна терминологическа точност и яснота./…/Да се разкрие образът на един признат още приживе за гениален творец се изисква голяма дързост и енергия, а те не липсват на Иван Бориславов, който успешно е преодолял заплахата писането за големия творец да не бъде лишено от всякаква следа на конгениалност.И тук на първо място сред техниките на неговото писане стои умението му да гради паралели, които изумяват с красотата на своята обоснованост и дълбочина./…/ В тази книга,емблематична за успехите на изкуствознанието ни, Иван Бориславов създава блестящ портрет на великия скулптор и неговата епоха - именно "портрет", духовна биография - и с това доказва, че този жанр и у нас все още дава своите благословени от Бога плодове.

Той е от хората, които без излишна превземка или идеализация причислявам към рядката категория "чиста проба интелектуалец". Защото и като образованост, и като творческа изява го доказва. А и като начин на общуване. Поет, есеист, преводач на поезия и изследовател на модерната западна литература и живопис…И всичко това заради истинската творческа радост да направиш брод към най-ценното и хубавото, което дава вдъхновение и цвят на човешкия живот. Поезията е озарение според Иван Бориславов, а поетът - писар на Бога, и ако усещаш диктовката от небесата, пишеш, ако ли не - не е истинско. Съвсем не е случайно и пристрастието му към модерното френско изкуство, където естествено и артистично поезията, живописта и театърът, вплетени в обща културна палитра, дават духа на нацията. Но въпреки активната си съпричастност към всички изкуства, Иван Бориславов е първо поет - и като призвание, и като поглед.

Малко са европейските поети на България, но между тях със сигурност е и Иван Бориславов./…/ Неговата религия е поезията. Да превърнеш живота в метафора не е кой знае какво изкуство. Но когато метафората стане живот, това е тайнство, върху което се гради истинската държава на духа./…/ Не метафорите дават на Иван Бориславов самочувствието на прорицател, орисан да бъде безсмъртен. Поет с Божия искра в душата, омагьосан от красивото тиранство на римата, той просто не е загубил детската си вяра в чудото. Това тиранство и тая вяра го правят свободен до съвършенство гражданин на света. Стихът му е като кладенец: колкото по се надвесваш над него, толкова по-примамливо и плашещо дълбок е той. Неговата евклидова геометрия не може да бъде сбъркана./…/ Тия стихове от поемите "Квадратурата на кръга" и "Заговезни", които не случайно обрамчват книгата /"Докато дишам"/, изпреварват далеч напред всекидневното ни мислене. Те пренасят българската културна традиция достойно върху картата на европейските идеи и култури, където все повече ще ни има.

Трогнаха ме Вашите думи за онова, което аз пиша и превеждам - благодаря Ви. Но най-важното за мене беше осъзнаването на това, че по света съществуват творци - близки или отдалечени по разстояние, с които имам много общи неща, с които се разбираме прекрасно и с които имаме близка чувствителност. Вашата изключителна поезия най-добре потвърждава това. Видях, че във Ваше лице имам събрат, който вижда и усеща нещата по начин, който ми е много близък.
Вашата поетическа книга/"Светкавица за спомен"/ е една "омагьосана градина".

Драги Иван Бориславов,

Благодаря от все сърце за двете стихосбирки, които ми изпратихте: "Докато дишам" и "Светкавица за спомен". Те станаха за мен още един прозорец, отворен към света. Прочетох с удивление прекрасните стихове. Независимо, че съм Ви чел откъслечно по вестници и списания, книгите ме убеждават, че не само по света, но и в България има поети като Вас, които градят мост между хората и са продължение на голямата поетична верига от древна Гърция до днес.

Иван Бориславов - поетът, който направи своето пътешествие "В сърцето на света" с Блез Сандрар…

Иван Бориславов - изтънченият познавач на френската поезия...

Преди десетина години не се вписвахте в "Менделеевата таблица" на соцреализма, а сега литературната критика Ви определя като един от малцината ни европейски поети.

Избраните стихотворения на най-голямата френска поетеса от първите десетилетия на ХХ век Ана дьо Ноай са преведени блестящо от Иван Бориславов.Те ни грабват със своята романтичност, с възхвалата на младостта, любовта и природата. Но и с размислите и преживяванията при срещата със смъртта.

Моля за Вашия автограф към книгите Ви "Осип Цадкин" и "Докато дишам". Моите адмирации за превода Ви на Превер, който стана любима книга на моите деца и на моите студенти, които я илюстрират.

Поредната премиера на "Театъра на поезията" на културната програма на Белградското радио, състояла се на 1 октомври 1998 г., бе посветена на сръбската поетеса Десанка Максимович и на българския поет Иван Бориславов. 120-минутното предаване, което се излъчва веднъж месечно и се ползва с голям авторитет сред културната публика на Югославия, представя върховите постижения на сръбската и европейската поезия. На всеки един от поетите бе посветено по едно едночасово "действие" на тази своеобразна пиеса. Саморазкривайки се чрез своите стихове и своите изповеди, двамата поети всъщност бяха в един постоянен задочен диалог. Иван Бориславов разказа за своя път в поезията, за творческите си контакти през годините с изтъкнати поети и художници от различни страни, за изследванията си на авангардната поезия и живопис. Неговите стихове, които звучаха в "Театъра на поезията", бяха подбрани от последните му поетически книги "Докато дишам" и "Небесна археология". В разговора, воден от литературния критик Светозар Влайкович, бе отделено широко място на спомените на Иван Бориславов за Десанка Максимович, чиято стогодишнина се отбелязва през тази година от ЮНЕСКО.В предаването бяха включени и писма на голямата сръбска поетеса до нейния български събрат.

Българският поет, есеист и преводач на френска поезия Иван Бориславов е единственият творец от Източна Европа, анкетиран от френското литературно списание "Аван Пост". В последния си брой то отпечатва представителна анкета "Какви са вашите отношения с жените?" Редакцията на списанието се обръща към поети, писатели, художници, които се изкушават да търсят "конвулсивната красота" на живота, както я определяше първожрецът на сюрреализма Андре Брьотон. В допитването вземат участие изтъкнати представители на европейския интелектуален елит като художника Жак Монори, скулптора Марк Феру, поетите Ален Жуфроа, Петр Краал и др.

Престижното канадско списание за световна литература и изобразително изкуство "Ар Льо Сабор" публикува в първия си брой за 2000 година две стихотворения на българския поет Иван Бориславов. Едното - "Тъга за утре", е поместено на страниците на списанието, а второто - "Поезия", е публикувано с автограф на автора върху пощенска картичка като притурка на списанието. Поетът е изрисувал саморъчно своята пощенска картичка, адресирана до 2000 година, и е изписал стихотворението си по време на пърформънс в Троа Ривиер - културната столица на Канада. Пърформънсът е бил в рамките на ХV Международен фестивал на поезията през миналата есен. Бориславов бе единственият български поет, участвал с персонална покана в този поетически форум.
В благодарствено писмо до Иван Бориславов редакторите на списанието го уведомяват, че броят ще бъде представен на Международния салон на книгата в Париж и в салона на книгата в Троа Ривиер.

Преди няколко дни излезе тази рецензия за "Евридика пее" във "Франкфурктер алгемайне цайтунг" и, както виждате, най-много сте цитиран Вие, и то не само в заглавието. Райнхард Лауер е професор в Гьотинген.

Съставената и преведена от Норберт Рандов антология на новата българска лирика "Евридика пее" съдържа стихове на поети, родени между 1945 и 1969 г. Подборът свидетелства, че няма явна граница между поезията преди и след 1989 г., а съществува известна линия на приемственост. Автори като Борис Христов, Иван Бориславов, Паруш Парушев и Екатерина Томова са публикували и по време на стария режим интимно-личностни, сюрреалистични или абсурдистки текстове./…/ По многоообразен начин стихотворенията се отнасят към изживяната духовна и политическа промяна. Те отразяват екзистенциалната смелост на поета, както в стиховете на Иван Бориславов, в които той се учи от кълвача, чайката, орела и бялата врана: "Защо тогава се учудвате, // че стих по стих// аз свих // гнездо над бездната?"

В Унгария току-що се появи на бял свят антологията на Йожеф Уташи "Неделен земетръс", в която той представя поезията на петима български поети - Нино Николов, Иван Цанев, Марин Георгиев, Борис Христов и Иван Бориславов. Любопитно е, че големият унгарски поет Уташи, който достойно продължава делото на незабравимия поет и преводач на българска поезия Ласло Наги, е работил повече от двадесет и една години над тази авторска антология, в която представя всеки един от българските поети с еднакъв брой творби - по двадесет и едно техни стихотворения в свой превод. По този начин Йожеф Уташи защитава творческия си вкус, като прави за себе си и за унгарския читател пет книги с избрани творби на петима толкова различни по стил и виждане български поети и ги събира в една антология. В този случай би следвало да си припомним старата максима, че голямото се вижда от разстояние. Уташи се е постарал да го види и да го направи достояние на почитателите на изящната словесност в Унгария.

Завиждам на Иван Бориславов. И в новите си книги "Партитура за мълчание" и "Лунатико слънчасал" той не храни с думи суетата си, а продължава да вярва в чудото. Въпреки всички катастрофални предсказания, в които ни оплита всекидневието, той успя да опази добротата на своето поетическо въображение, елегичния си оптимизъм. И когато пише своите партитури за мълчание, своите сънища и молитви върху вселенския екран, аз му вярвам. Защото знам, че това е неговият живот - грешник, размирник, който превръща ежедневните страхове и стихове в поезия - единствената свобода с несвършващо опиянение. Измамни са всички обетовани земи, освен обетованата земя на поезията.
Преди години писах, че за Иван Бориславов поезията е религия. Разгръщайки сега "Партитура за мълчание" и "Лунатико слънчасал", ще добавя: поезията е за него може би последната божествена възможност да се променяме и пресъздаваме неизброимо различни галактики в прегръдката на необятния Космос. Най-лесно е да се каже, че в поемата "Лунатико слънчасал" Иван Бориславов разлиства живота си, своята поетическа автобиография. Нека не звучи патетично, но там той е достигнал нещо от тайната на онова, което наричаме вечност. Вселената не отлага за утре да бъде - затова е Вечност, Всемир и безсмъртие. Ежедневният човек си отива от света, когато сам си откаже енергията, волята и интелекта да бъде, когато сам си отказва носталгията по Атлантида и сънищата, свързващи веригата на битието./…/ И в новите си стихове Иван Бориславов е рицарски верен на древния поетически проглас, че всеки човек е Вселена, която уви, често не намира път вън от черупката на своето его, вън от черупката на тленното тяло. "Партитура за мълчание" и "Лунатико слънчасал" чертаят една нова геометрия на духа, която добива енергия от мощните пулсации на неизразимото. Онова, което не може да се каже с думи, живее у Иван Бориславов и двамата си вярват. Младостта има думи за всичко, зрелостта на поета е мълчалива енергия.

Той е сред най-ерудираните ни съвременни интелектуалци. За това свидетелстват книгите му "Поезия и багри"/1987/ - изкуствоведски и литературоведски есета с крайно интересни паралели между западната поезия и живопис на ХХ век, "Светлината, която остава"/1994/ - великолепни студии върху творците на западния авангард, "Осип Цадкин - поетът на материята"/1995/. В същото време е преводач и съставител на книги от Пол Елюар, Еме Сезер, Блез Сандрар, Ана дьо Ноай, Жак Превер, Анри Новера. Дори само това би било достатъчно, за да определи достойното място на Иван Бориславов в съвременната ни култура. Но той е преди всичко и във всичко поет. Твърдя това не само поради количествения превес в цялостното му творчество на поетичните му книги. Поет от модерен тип е Иван Бориславов във всичките си проявления - в тях се оглежда търсещата му, оригинално откривателска и с дълбоки духовни измерения личност.

Съвременната българска поезия предпочита традиционните одежди и пребиваването в канона. Изключенията само потвърждават правилото. Само лудите глави, които отвържат езика на поезията от паяжините на ортодоксалното, ще са за вярване. Това е дълъг и труден разговор./…/Късният прощъпулник у нас /на такива експерименти/ нямаше да е възможен без колажите на Иван Бориславов във "Взривени думи"/1995/ - майсторска игра на смисли, която ни подсказва, че наистина "светът е най-внушителният колаж".

Иван Бориславов - големият пионер и преводач на поезията на Сандрар…

Иван Бориславов ме впечатли още през 1983 г. с искреността и ефирността на своята поезия. Тогава не го познавах, но стиховете му даваха словесен образ на моите вълнения. Въпросите за сблъсъка и привличането на горната и долната земя, вярата и безверието във вълшебните приказки, магическите заклинания и знаците на Вселената бяха предназначени не за догматичните лозунгари, а за търсачите на забранената свобода. В онези години всички млади хора бяхме такива, а и все още имахме интерес към книгите. Затова когато видях препълнения салон, се почувствах щастлива от късмета да се докосна отново до неговия толкова човешки, но и възвишен поетичен свят.

Поетичните откровения и образното метафорично мислене на Иван Бориславов не могат да не трогнат вътрешния свят на човека. Като поет за поета бих искал да му кажа, че се прекланям пред таланта му. Аз съм роден край Дунава. Моята книжна лодчица плува към морето, където е роден той.

Аз съм художник. За да разбера същността на сюрреализма се обърнах към творчеството на френските поети. Бях силно впечатлен от книгата на Андре Брьотон "По-скоро животът". Така освен сюрреализма и Брьотон, открих и поета Иван Бориславов, който е превел тази поезия. Запознах се с цялото творчество на Бориславов. Трудно ми е да изразя чувствата, които ме обземат като чета и препрочитам книгите му. Но мога да кажа, че неговата поезия е за мене истинска духовна храна. А изкуствоведските му книги се превърнаха в моя няколкотомна Библия. Автори на подобни книги са само големи писатели като Ромен Ролан, Анри Перюшо или Николай Райнов, избрани от Бога да отварят очите на хората за гениалните произведения. Така открих за себе си Иван Бориславов, този човек от световната гилдия на най-големите творци.

Благодарение на Иван Бориславов научих за съществуването на толкова много поети по света, но и за съществуването на прекрасната българска поезия, която рецитирах. Той всеотдайно представяше много български поети в предаванията си по радиото, помагаше на своите връстници, покровителстваше по-младите и чак накрая представяше свои стихове.

В Иван-Бориславовата лирика, дори когато е изпълнена с ,,черни паузи'',
тиктака един космически часовник. Той не отмерва временното от-до в катадневните ни залисии, а улавя хода на Вечното време ,,отвъд покрайнините на света,// отвъд предградията на живота,// отвъд това хилядолетие",както пише поетът в ,,Абракадабра''.(…) Неговата вечност не е монументална, макар че идва от други светове и събира всичките вселени в един-единствен стих, тя - дори когато е съставена от мимолетности - излъчва заразителна космическа човечност.(…) Ако ме питате как разпознавам неговата поезия сред пороя днешни стихописаници, може би най-краткият отговор е: по чувството за неизчерпаемост. За него поезията е изнурително действие, което по ,,сипея на равноденствието" да римува и невъзможните неща, душеспасителна работа, която - на границата между логичното и ирационалното - събира взривените магически вселени от букви, срички, думи, за да ги сътвори отново. Днес,когато всички, ама наистина всички пишат, пишат, пишат - не само на хартия, а и в неизброимите интернет форуми - и почти никой не чете, освен най-много себе си, думите на Иван Бориславов ми връщат усещането, че поезията не е професия, а Божия милост за малцина, че словото още значи нещо, че то наистина е било и ще бъде началото на всяко сътворение.

Стихосбирката на Иван Бориславов ,,Абракадабра и други заклинания" ме прикова от първата до последната си страница. Това е поезия на подтекстовото богатство, на изстраданите интелектуални прозрения, поезия със свой персонален код, в който е зашифрован един завършил развитието си човешки и творчески характер.Всички културни, ерудитски натрупвания, всички усвоени и осмислени митологически или библейски образи и сюжети не са декоративна рамка в поезията на Иван Бориславов. Те са органична част от творческия му свят и, често претърпели именно подобна неочаквана, парадоксална художествена деформация, заживяват нов живот, разказват чрез уж познатата символика друга история - историята на собствения му живот. Изграждат един строен, хармоничен свят, в който дисхармонията, тоест страданието, се превръща в съзидателна сила. Това е пробният камък на творческата личност, на таланта - способността да надмогнеш демоните, хищните черни сенки, дебнещи те в гръб, самотата, фарисейщината, хулите, острите ръбове на счупени огледала, черните паузи, затисналото те колело на Съдбата. В тази книга аз съзирам поета Иван Бориславов в нова светлина - колкото повече светът около него се разпада, толкова по-устойчив, по-непоклатим става собственият му духовен свят.

Твоите стихове са много интересни и оригинални. Особено ме въодушевяват твоите смели метафори, които внимателно подчертах с разноцветни моливи и за които се каня да напиша нещо повече от колегиално писмо. Включих редица от твоите метафори в една моя нова книга "Литературознание", справочник за средношколци, където има доста материали от традиционната "теория на литературата", именно онези материали и теми, които могат да помогнат на днешния ученик да чете и разбира поезията, а не да зубри предмета литературна теория, сякаш утре всички ще бъдат литератори или литературни критици.

От все сърце Ви благодаря за изразеното съгласие да участвате в нашия поетически фестивал. Поздравления за Вашите стихове. Те са прекрасни!

Трудността да се пише за Иван Бориславов е най-малко трояка. Това е творец, който служи с таланта си не единствено на Ерато, а и на други музи - винаги оригинален в поривистостта си да открива сложните планове,разпиления смисъл на нещата чрез абсурдното, да моделира достоверността на невероятното. Възприемам го като нелек за интерпретиране заради богатата амбивалентна употреба и антитетичност на думите, заради старателното избягване на ентропията, заради умението му да изразява в мека лирична тоналност естествения ход на времето в нетривиални образи, да събира символа на зареденото с взрив сърце в емблематични за епохата ни стихотворения. Мисля, че Иван Бориславов, винаги насочен към по-обобщени философски категории, има свой принос, своя художествена намеса в разбирането на Времето.