ПОЕЗИЯ И БАГРИ, есета за взаимните влияния между модерната западна поезия и живопис на ХХ век, Български художник, 1987

КРИТИЧЕСКИ  ОТЗИВИ  ЗА  „ПОЕЗИЯ  И  БАГРИ”

       От Аристотел през Лесинг до наши дни теорията на изкуството е взаимооглеждала поезия и пластика, било разбирайки живописта като зрима поезия, било разбирайки поезията като безплътна пластика.
      С книгата си „Поезия и багри” поетът Иван Бориславов се е насочил към този проблем, разглеждайки го в може би най-интересния и богат на импулсиращи взаимодействия период – първата половина на ХХ век. Книгата разказва за „магнитните полета”, създадени между големите художници и поети, предимно от „Парижката” школа. Пред читателя увлекателно се редят историите на творчески дружби, съперничества, любов и вражди, епизоди от драматични и трагични житейски съдби, проследяват се биографиите на художествени търсения и творческите истории на прочути творби, подробности от бита на артистичната бохема са вплетени в изкуствоведски тълкувания, взаимно се оглеждат не само отделни творци, но и техните творби -  картини, стихотворения. Озоваваме се сред места, станали светини на световното изкуство /„Отел „Бирон”, „Бато Лавоар” и др./, надникваме във взаимоотношенията на прочути тандеми – Роден и Рилке, Пикасо и Елюар, Матис и Арагон, Сикейрос и Неруда, Марке и Превер. Редом с портретите на големи майстори срещаме и бегло очертани профили и на по-малко познати творци и техните спътници.
      Чрез това множество от съдби и взаимоимпулсиращи приятелства и съперничества навлизаме в приливите и отливите на едно наситено с богата творческа жътва време, присъстваме при раждането на много новаторски тенденции и шедьоври на изкуството. Надникваме в лабораторията на модерното изкуство в класическия му период чрез съпричастност към някои от интимните механизми на „ставането” на  културата. И тази ерудирано и увлекателно предадена  „интимност” ни приобщава към скъпоценните творения на онези, „които се сражават на границата с безграничното”.
       В тази книга виждам вече утвърдения талантлив поет Иван Бориславов и като писател с богата културна ерудиция и изкуствоведско-тълкувателска дарба, явно подхранващи и поетическите му инвенции. Изявен вече и като талантлив преводач на френска поезия, и в тази книга той е поднесъл във връзка с творците, които разглежда, някои добре подбрани и преведени лирически късове, обогатяващи представата ни за родилния период на световната модерна поезия, за подтиците, които тя е дала и получила от модерната живопис. И за интересите и възможностите на един талантлив български преводач и ценител.
      „Поезия и багри” е една галерия от избрани творби на модерната живопис и една малка антология на модерната поезия, подбрана от един ценител с одухотворен поглед. Няма съмнение, че тази книга ще стане необходим спътник на всеки български любител на модерното изкуство. „Поезия и багри” е великолепен пример и на това как една културна потребност е отприщила творческите интереси на един талантлив поет и преводач и в същото време – показателна за възможностите на българската мисъл за пълноценно общуване със световното изкуство.

  Светлозар Игов
1987

       Несвойствено за българския писател е да се занимава професионално с друго изкуство, да гради интелектуални постройки с понятия. Стремежът му е да пази дарбата си самородна. Преградите между изкуствата са все по-високи и техните символи са всеизвестни. Толкова повече радва изключението. Един поет и преводач се е заел с въпроси на европейския художествен авангард. Проучил е системно общуването между поети и художници, връзките между житейски и творчески съдби. Книгата му показва, че тази епоха е имала особен култ към думите. Контактите са повече от любопитство, те са стремеж средствата на единия вид художници да се огледат в средствата на другия вид. Имали са желание взаимно да се тълкуват. Няма епоха, в която да са написани толкова рецензии, статии и книги за художници от поети и толкова художници да са писали стихове и романи, да са рисували поети и да са илюстрирали техни творби. „Аполинер и художниците”, „Шагал и поетите”, „Леже и Сандрар”, „Матис и Арагон”, „Модилиани и поетите”, „Алберти и художниците” – заглавията сами говорят. Кръгът от наблюдения обхваща Пикасо, Елюар, Рилке, Роден, Брак, Реверди, Жакоб, Карко, Утрило, Делоне, Вламенк, Марке, Превер, Гутузо, Пазолини, Лорка, Сюпервиел…Под ръка на автора са били класически книги за живописта и за поезията, мисли и тълкувания на голям творец за голям творец. Участието на преводача Иван Бориславов усилва ярката физиономичност на тази книга.

                                                                                                            Енчо Мутафов
1987

      Книгата на Иван Бориславов „Поезия и багри” изведнъж отвори нова врата към „странните градини на изкуството”, предлагайки на читателя не отмора, а „пътешествие с открития”. Това са откритията на автора. Откритията и на читателите му за ония „магнитни полета”, съществуващи между поезията и живописта и техните създатели от нашия откривателски ХХ век. Нова амбициозна задача за художествената критика, история и публицистика, осъществена блестящо не от художествен критик-изкуствовед или историк, а от поет, публицист и преводач на поезия. Това е книга с концепция. Откривам я не само в целенасочено избрания от автора период в развитието на изкуството, не само в оригиналната идея за „магнитните полета” на взаимодействието поезия-пластични изкуства, но и в авторовата задача да се покаже как, при какви обществени и личностни настроения в първата половина на ХХ век се гради една нова по съдържание и по форма европейска култура. Как се раждат новаторите, как се борят за утвърждаване, как оцеляват и тласкат напред художествените идеи и художествената практика на модерните времена. Бориславов е композирал книгата си хронологически. Блестящото му критическо есе, посветено на Огюст Роден и Райнер Мария Рилке, открива дългия път, който ни довежда почти до нашето време с очерка „Жан Люрса и поетите”. Повече от петдесет години е обозрял авторът, за да създаде своята книга. Един човек, когото спокойно можем да назовем изследовател, критик, публицист, интерпретатор на две изкуства. Физиономията на този автор ясно личи в страниците на книгата и това прави силно впечатление сред общо взето безличните изкуствоведски книги у нас. Това е интелигентен, проницателен, чувствителен, проблемно, но и образно мислещ и темпераментно пишещ човек. Чуждестранната културна история има десетки примери на универсални личности, интерпретиращи със собствените си сетива и интелектуална нагласа всичко, до което се докоснат. Те не са „специалисти” само в една област, те мислят широко, виждат далече и проумяват онова днешно, което отива към утрешното. Ще назова високи примери: Бодлер, Елюар, Еренбург. Високите примери са за следване и подражание и в това няма нищо лошо. Може би някой ще се подразни от казаното тук, но фактът си е факт. Един наш автор, един съвременен ценител и познавач на поезията и живописта се ръководи именно от тези високи примери, откривайки и свой самобитен поглед и изказ в интерпретацията на проблема, който го занимава.

                                                                                                      Лиляна Николова
1988

       Искам да споделя впечатленията си от книгата на Иван Бориславов „Поезия и багри”. Не съм критик и не мога да дам определение за мястото й в съвременната литература. Като читател я намирам за рядка и възхитителна. Не зная как звучат на френски стиховете на Пол Елюар, посветени на Марк Шагал, но в превод на Иван Бориславов те са чудесни. Винаги съм мислила, че стиховете трябва да се превеждат само от поети, при това – от талантливи поети…Не крия, че научих много за поезията и живописта, за които преди да прочета тази книга не знаех достатъчно. Например какви чудесни стихове е писал Жан Люрса и какви гениални гоблени е създал, научих много за Пабло Неруда и Сикейрос, за Рилке и Роден, Хосе Кабалеро и Гарсия Лорка, Пикасо и Пол Елюар…Нека суперлативите ми не ви смущават. Тази книга ги заслужава.

                                                                                                Тодорина Младенова
1988, гр.Елин Пелин

ТРЕТОТО ОКО, есе за скулптора Красимир Рангелов, Крида Арт, 1994

СВЕТЛИНАТА, КОЯТО ОСТАВА, студии за личности и явления в авангардната западна поезия и живопис, Български художник, Академично издателство „Марин Дринов”, 1994

EДНА КНИГА, ДВЕ ГЛЕДНИ ТОЧКИ

Авторът Иван Бориславов

       Когато през 1987 г. издадох книгата „Поезия и багри”, мнозинството читатели, колеги и критици бяха изненадани. Възникваше въпросът защо един поет дръзва да се обърне със свой поглед към историята на западноевропейския авангард. Всички, които прочетоха книгата, разбраха, че ставаше дума не само за разширяване на собствената ми творческа територия, а и за нов начин за защита на художествените ми пристрастия. Въпреки че блюстителите на „идейната чистота” все още изпитваха параноична подозрителност към набедените в какви ли не грехове модернисти на ХХ век, изд. „Български художник подкрепи авторският ми риск. Така се появи първото ми изследване/ако не се лъжа, то бе и първото у нас/ за новаторите на западната живопис и поезия, които признават каноните дотолкова, доколкото са им необходими, за да ги рушат, налагайки своята ярка самобитност. С широкия отзвук, който получи, книгата оказа влияние върху доста български творци, особено върху по-младите, чувстващи вътрешна необходимост да се изтръгнат от рамките на официалната идеологическа схема, и предразположени към експерименти, без които истинското изкуство е немислимо. Книгата бе високо оценена от художници като проф.Ив.Ненов, Л.Йорданов, Р.Скорчев, П.Чуховски,  Вл.Паскалев, Св.Русев и др.  Особено съм признателен и на приятелските отзиви на изкуствоведи като Дора Валие и проф.Д.Аврамов. И, разбира се,на горещия пропагандатор и анализатор на тази книга Е.Мутафов, на Св.Игов, Г.Цанков, изобщо на критиците от моето поколение, както и на проф.Р.Ликова и Ат.Свиленов, Р.Ралин и Й.Янков. И на всички онези, които имат самочувствието да приемат, че българската култура е неотделима от европейското културно пространство и затова е естествено българин да осмисля неговите параметри.
       Споделям това, защото без есетата от „Поезия и багри” не бих стигнал до студиите в настоящата ми книга. Завърших ги в края на 1988 г. През напрегнатата зима на 1990 четях последните коректури. Непрестанното поскъпване на хартията и печатарските услуги забави излизането на книгата с няколко години. Сега тя се появява с цветни и черно-бели репродукции благодарение на обединените усилия на изд. „Български художник” и издателството на БАН. Струва ми се, че появата й е поредно предизвикателство, вече не политическо или естетическо, а предизвикателство към самото ни преломно време. Без съмнение тя е насочена към промяна на съзнанието, най-трудната и бавната промяна. Сочейки за пример творци със свободен дух, тя търси съучастници сред читателите със свободен дух.        

Рецензентът проф.Петър Чуховски

       С голяма наслада и пълно удовлетворение прочетох новата книга на Иван Бориславов. Отделните нейни глави се четат на един дъх от този, който е изкушен от невероятната, пълна с изненади, открития, пластически приключения и велики достижения, трагични пориви и удивителни полети на духа, увлекателната до забрава история на изкуството. Убеден съм, че „Светлината, която остава” ще бъде възприета с увлечение както от специалистите, така и от тези, които тепърва изпитват пареща жажда пред отворените врати на тази неизбродима вселена. Дори на Запад, където има огромна литература върху модерното изкуство, всички тези приключения на духовете, предмет на книгата, представляват интерес за съвременния творчески интелект. Що се отнася до България, този интерес отдавна е повишен, но е съвсем незадоволен и до ден днешен. Все още няма една що-годе информативна, ако щете и учебникарска история на модерното изкуство – все едно преведена или от наш автор. Грубо казано, културата ни трябва да навакса цялата си изостаналост. Затова и книги, написани с ерудиция и майсторство като книгата на Иван Бориславов,  представляват двоен интерес – и като информация, задоволяваща естетическия глад на определен немалък интелектуален кръг, и като авторска преоценка и тълкуване на една перманентно интересна и дискусионна област.
       В този смисъл може да бъде оценен и приносът на книгата на Иван Бориславов - и като навременност, и като духовно насочване, и като чисто предизвикателство.
Всичко останало положително в нея е под този знак. Есеистичният стил на тези студии е умел маниер, издържан с точна мярка, за да се осветли увлекателно, аналитично и задълбочено една широка и многопластова проблематика. Авторовият анализ на художествените факти е убедителен и професионален изкуствоведски размисъл, поднесен не сухо и лекционно, а с многостранната обхватност на ерудита и на преживелия многократно нещата на „самото място”, с подвижната сигурност на владеещия категориите на модерното изкуствознание, при това с богат и нетривиален език, не на последно място и със страст, с каквато, по мое убеждение, единствено трябва да се подхожда към оценка на художествени стойности. Личи си – при това красиво, - че авторът не е сух проучвател, а е поет, отдаден изцяло на изкуството и тайните му. Книгата е резултат на безкористна любов и вътрешна неотклонима страст. В сила е великият закон на изкуството, че можеш и имаш нравствено право да твориш само върху теми, които дълбоко и многократно си преживял. Това изключва каквато и да е наивност, още повече че авторът владее като че естествено /а всъщност професионално/ свързването на подкупващото красноречие с поднасянето на многостранна, отлично дозирана и вместена на подходящи места информация, с вплетения в нея авторски анализ.
       Като обобщение мога да кажа, че намирам най-големите практически достойнства на „Светлината, която остава” в две посоки: първо – в богатата, интересна, рядка и интригуваща, особено важна /стойностна/ информация, и второ – в умелото, задълбочено, аналитично, компетентно и дори прекрасно /поетично/ поднасяне на проблема. И още едно достойнство на книгата, за което авторът може да бъде поздравен, е, че той се е спрял на онези съществени моменти от биографията на разглежданите творци, от техните взаимоотношения и творчество, които ги показват във високите им страни – следователно е проникнал в истината за творчеството им. Бориславов е наблегнал – и това е лайтмотивът на книгата му – на онова, което сближава творците, на взаимното им влияние и творческо оплождане, на взаимното уважение между тези в много случаи противоречиви една на друга личности, а често и сами в себе си.
       В това отношение книгата има силно стимулиращо въздействие не само върху читателите, а и върху творците, които посегнат към нея – не само младите, а и зрелите. Лично за мен и по този показател тя трябва да бъде най-високо оценена.

                                                                                                                         1994

КРИТИЧЕСКИ ОТЗИВИ ЗА „СВЕТЛИНАТА, КОЯТО ОСТАВА”

       Едно съвместно издание дава надежда, че усилията за силна българска култура няма да останат напразни. „Поединичното спасяване” вече май е отминал етап. Когато се отнася до авторитета на българската култура тук-там има склонни да обединят авторитетите си и да не търсят самовлюбена изява. „Светлината, която остава” е издадена от „Български художник” и академичното издателство „Марин Дринов”. На първата корица е  Хуан Миро със „Златото на лазура”, на последната – Рьоне Магрит с „Черна магия”. И авторът Иван Бориславов подчинява книгата си на тази рамка – от лазура до магията.

                                                                                                       Зорница Асенова
1995

       Иван Бориславов влага в изследванията си поетична страст, нито за миг изложението му не заприличва на наукообразна монография. Вълнува го синтезът между изкуствата, пребродил е не само всички парижки галерии, но и е изучил стотици трудове на видни изкуствоведи и литератори. Стреми се да осмисли авангардните феномени, а и да ни покаже лицата на своите „герои”, да разкрие съкровените им мисли. Отвежда ни например в ателието на Антоан Бурдел, за да видим неговите изразителни бюстове на Анатол Франс, на антрополога Джеймс Фрейзър, на философа Кришнамурти, на великата балерина Айседора Дънкан и търси причините да се появи подобна „портретна галерия”. Сякаш сме заедно с него в музея на Бурдел, където „времето тече по други, особени закони”. Именно особените закони на намереното чрез духовно търсене време вълнуват Иван Бориславов и когато ни отвежда в ателиетата на Андре Дерен, на Робер Делоне и на Раул Дюфи. Той открива поновому не само великолепните им платна, но и ни помага да препрочетем в негов превод стиховете, които са вдъхновявали четката на художниците. Непримиримите бунтари от Монмартър Аполинер, Жакоб, Сандрар, Реверди, заедно с мускетарите на авангардния рисунък трябва да разрешат дилемата на новото време „корени или колела”, което с други думи ще рече – устойчивост или движение. Авторът не забравя да ни покаже и страшната драма за поколението – Първата световна война, а след това ни отвежда в преследвания от кошмара на насилието град, където като гъби след дъжд никнат „измите”. Запомнящи се страници са посветени на многостранния талант на поета, художника, кинематографиста и драматурга Жан Кокто, проникновение откриваме и в есето за бащата на сюрреализма Андре Брьотон. Иван Бориславов разрушава догматичните канони, които фалшифицираха същността на тези бардове на новата ера, той ни разкрива интелектуалните подбуди на новаторското дръзновение. Ще запомним думите на Брьотон, че „свободата започва там, където се ражда чудесното”.
       Чудесното се ражда и в текстовете на самия Иван Бориславов, който неизменно свързва стиховете с картините. Неговите пълни преводи на знаменити стихотворения разкъсват тъканта на отделните есета, но не дразнят, а напротив – заедно с великолепно подбраните цветни и черно-бели илюстрации ни помагат да съпреживеем магията на вечното изкуство. Особено чувство ни обзема, когато четем редовете за мартиниканеца Еме Сезер, чиито стихове българският поет превежда с особена обич, и за духовното му родство с живописта на кубинеца Вифредо Лам – творци, които обогатяват европейската култура със страстта и тайнствеността на първичното. Когато пътуваме из „въображаемия” музей на Иван Бориславов, ние попадаме в чудно красивата страна, където светлината никога не изчезва.

                                                                                                           Георги Цанков
1995

       Малко интелектуални приключения са така изкусителни като това – да се проследи сюжетът на сближението между четка и думи. През авангарда то наистина е зашеметяващо! А заедно с него върви другият сюжет на авангарда: общността между художници и поети. Не знам по света колко книги има, посветени на тези сюжети. Навярно не са много, щяхме да ги чуем. Толкова по-радостно е, че такава книга има на български. Те всъщност са две книги – „Поезия и багри”/1987/ и „Светлината, която остава”/1994/ - но аз мисля, че е една. Към тях могат да се прибавят  още книги върху същите сюжети, и едната книга ще продължи да бъде една. Техният автор не е изкуствовед, а поет – Иван Бориславов. Мисля и това за естествено. Възможността един български поет след десетилетия да разкаже откъси от двата сюжета на авангарда е нещо като ехо на проблема ”поети – художници” и на проблема „думите”. За миг не подценявам подстъпа на изкуствоведската мисъл, нейния терминен аналитизъм и строга научна осанка. Но книгата на поет  е толкова различна от специалистката, колкото специалното око и специалният термин са останали почти безинициативни по време на самия авангард. По-добри тълкуватели на художниците от Аполинер и Брьотон няма, по-добри „илюстратори” и портретисти на модерните поети от модерните художници няма. Между едните и другите тече постоянен обмен и той се носи на вълните на опиата – дума.
      Като е навлязъл в подробности на тези отношения, българският поет, съзнателно или не, е докосвал и тази задача: какво представлява този опиат – дума. За целта Иван Бориславов разполага с няколко условия: хрумването да се заеме с тази рядка, трудоемка и възбудителна задача, голямата му любов към авангардните инвенции, отличното познаване на езика, с който са обменяни авангардните свръхнатоварени думи, преводаческото му занимание. Едно от тези условия да отпадне, и двете книги щяха да бъдат неосъществими. С тях българският поет се легитимира като странно, единично интелектуално явление. На него не му е нужно да спори, както в сюжетите, които описва, не се е спорило с друго, освен със самата едноизмерно скроена реалност.
        Тези бележки, които почнах чак от „студия хуманитатис”, за да си помогна в тълкуването на един съкровен европейски феномен, трябва да пояснят задължително още нещо. Като употребих няколко пъти думата „поет” за Бориславов във връзка не с негова лирическа сбирка, а с книгите му за авангарда, аз го направих нарочно и се разбра защо. „Ехото”, за което стана дума, е възможно чрез поет, не чрез изкуствовед. Аз лично не съм в състояние да напиша тези книги. Сам Бориславов настоява отделните неща да са „студии” и му се чудя на това. Сигурно защото е настроен подозрително срещу възможен опит създанията му да се нарекат „любителски”. Понятието „поет”, с което боравих поради други цели, може да се стори някому такъв намек. Ни най-малко. Поне аз не съм склонен към такъв намек, защото пред мен не стои потребността да преценявам двете книги от изкуствоведски ъгъл. Показах настойчиво защо.
       Другата задача, задачата на „ехото”, е далеч по-примамлива. Мисля, че тя е владеела интелектуалното същество на поета Бориславов, тръгнал след словесния лабиринт в отношенията между Дерен и поетите, Пикасо и поетите, Аполинер и художниците, Делоне и поетите, Дюфи и поетите, Шагал и поетите, Кокто и Пикабия като художници и поети, и т.н.
       А в средището на тази словесна „алафранга”, надстроена над различни изкуства в общия им порив за нова естетика, Иван Бориславов е поставил Андре Брьотон. Студията за него стои по средата на „Светлината, която остава” и заема най-много място. Тази съзнателна средищност отразява по-важната средищност на този изключителен парижки интелектуалец, когото и аз, един от мравуняка възторженици от Париж, очаквах налудничаво да срещна в което и да било кафене на столицата на европейския авангард.

                                                                                                           Енчо Мутафов
1995

       Засиленият интерес през последните години у нас към модерното западно изкуство  изисква и нов подход към него. Той е свързан с решително преодоляване на наложените през последните десетилетия соцреалистически постулати. Точно такъв подход – новаторски като виждане и реализация, демонстрира Иван Бориславов със значителното си изследване „Светлината, която остава”. В десет студии авторът проследява звездните часове на европейския авангард. Уговорката му, че  тази книга, както и предишната „Поезия и багри”/1987/, няма амбицията да бъде история на модерното изкуство, а само биография на личните му пристрастия, в никакъв случай не намалява техните достойнства. Пристрастията са свързани с творци като Бурдел, А.Франс и Р.Ролан, Дерен и Аполинер, Дюфи, Елюар и Превер, Кокто и Пикасо, Делоне и Сандрар, Х.Миро, С.Дали и Брьотон, Джакомети, Р.Шар и Сартр. Те ни изправят пред неосветени досега у нас хоризонти, пред дръзки естетически експерименти и общочовешки ценности, забравени от тоталитарната система./…/Така авторът стимулира за размисъл не само художници и литератори, но и всички пристрастни към новаторската стихия на ХХ век. Дори на структурално равнище той утвърждава у читателя лайтмотивно изразените идеи за кръстосването и взаимопроникването на сложно обясними теми, идеи и форми на двете изкуства. По такъв начин Бориславов открива брод към тенденции, които са в състояние да оплодят търсенията в нашето изкуство. Той съпоставя, изтъква и интерпретира творчески замисли и тяхната реализация, извежда нови идеи в своето многопластово обемно изложение, за да провокира бъдещи изследвания.

                                                                                                              Кирил Попов
1995

                                                                                                                                
       Книгата на Иван Бориславов „Светлината, която остава” съдържа в самото си заглавие метафора на основния си оценъчен критерий. Бориславов се стреми по свой начин да осветли проблемите на модерното изкуство, като навлезе в плътното, непосредствено взаимодействие на две изкуства – пластика и поезия. Автор с индивидуален творчески профил, той се интересува не толкова от школите и техните програми, колкото от живите връзки и отношения, от общите усилия на творците през първите две десетилетия на века за врязване в материята на съществуващото. В проникновени анализи на творци, картини и стихове се чертаят основните промени на художествената структура и на художествените визии, внушени не като застинали дадености на времето, а като непрекъснато развиващ се, променящ се противоречив процес./…/ Книгата на Иван Бориславов, написана свежо и есеистично, извънредно богата с имена, творби, документи и живи взаимоотношения, с творчески съпоставки между двете изкуства, е нов, ценен принос към историята, поетиката и естетиката на модернизма.

Проф. Розалия Ликова
1997

ОСИП ЦАДКИН – ПОЕТЪТ НА МАТЕРИЯТА, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1995

КРИТИЧЕСКИ ОТЗИВИ ЗА „ОСИП ЦАДКИН – ПОЕТЪТ НА МАТЕРИЯТА”

       В „Осип Цадкин – поетът на материята” Иван Бориславов продължава един подход, който не е експериментиран по света. Да проследи усилията на творци от различни области на изкуството, които са свързани приятелски помежду си и взаимно си влияят. От този личен досег техните изкуства се обогатяват. Това е една нишка, която Иван Бориславов следва и от предишни две свои книги. „Поезия и багри” започва със студия за скулптора Роден и за поета Райнер Мария Рилке, който му е бил секретар за известно време. „Светлината, която остава”  се открива със студия за скулптора Бурдел и писателите А.Франс и Р.Ролан.

                                                                                                       Димитър Дженев
1995

       Поетът и есеистът Иван Бориславов е избрал за обект на документално-есеистичната си творба „Поетът на материята” художника от руски произход Осип Цадкин. Скулптор, чието име знаят малцина у нас, ако и творбите му да са сред фундамента на модерното изкуство в света. Причините са ясни – всичко, що е противно на проповядвания лют академизъм в бившия соцлагер, е бяло петно. И празнина, която тепърва ще се пълни и тепърва ще се заличава непростимият ни информационен провинциализъм./…/Иван Бориславов изгражда биографията на Цадкин и разкрива убедително движението на пристрастията му, формирането на мирогледа му и спецификата на неговата пластика. Достойнство на книгата е, че разказът за Цадкин е част от пълнокръвния и достоверен разказ за прочутата Парижка школа, към която принадлежат онези разнородни световни творци, които белязаха началата на културата на този век. Писателят вплита стихове на Аполинер, Сандрар, Елюар, Арто, Превер /в собствен превод/ и къде елегантно, къде целенасочено строи паралели между различните орбити на артистите от това време. Постига пъстра картина на витаещите тревоги и въжделения в първата половина на века. В крайна сметка успява да внуши не новата, но безспорна истина, че изкуството е сеизмографът на човешката история.

Галина Богданова
1995

       Все така постоянен в стремежа си да вниквам в живи, а не в мъртви творчески светове, живи, макар и станали вече класика, често заставам пред съвестно белия лист, за да погадая отвъд многобройните признания на Иван Бориславов. Този път, по повод на неговата блестяща защита на един талант със световни измерения и слабо познато у нас име – Осип Цадкин. Че книгата се нуждае от апробация е вън от съмнение не само поради значимостта на главния й герой – „новатор в пластиката на ХХ в., един от легендарните творци, създали престижа на Парижката школа”. А и поради широката аудитория, за  която е  предназначен./…/Задължението ми на безпристрастен съдник се усложнява от странното наслагване на изкуствоведски познания и есеистичен дух в  книгата, което предизвиква у читателя истинско вълнение. Четивността на книгата е постигната с увлекателно пресъздадени факти не само за колосалната фигура на непопулярния досега в България Цадкин, а и за възвишеното му обкръжение. Още в самото начало става ясен основният подход на Иван Бориславов - да разгръща избраната тема чрез отделния образ и неговото колоритно обкръжение. Многоаспектното разгръщане на темата превръща книгата в енциклопедия на т.н.Парижка школа. Затова и безбройните отклонения и странични разкази си стоят съвсем на мястото./…/След като ни довежда до наблюдението си за „естествеността” като характеристика на целия Цадкин, Иван Бориславов извършва и вътрешен паралел, като съпоставя отделните етапи от творческото му развитие. Като се посвещава на изграждането на психологически портрет на твореца, на единоборството му с материала, привличайки при това към размисъла си и своеобразния монолог на Пиер Сегерс, като търси да обясни  особеностите на деформацията при Цадкин, Иван Бориславов изтъква самоналожения, интуитивен характер на разчленяването и раздробяването на формата, неговият анализ на приликите и отликите с изкуството на Архипенко, Бранкузи, Лоран и Липшиц го довежда до истински същински открития за художественото творчество като превръщане на формите в стил./…/ В разказа си Иван Бориславов е търсил същата онази „естественост” , която открива у Цадкин – и това е основна черта на стила му. Трябва да прибавим и богатата интерпретация на цяла поредица от произведения на Цадкин /„Орфей”, „Поет”, „Скулптор”/. В „прочитите” на Бориславов важно място заемат и етичните въпроси – за външната показност, за бездарието и завистта, за бруталността, разправата и насилието. Тази книга изобилства с паралелни един на друг сюжети – и то не само скулптура – поезия и скулптура – музика, а и скулптура – литературна критика: в случая, чрез Гастон Башлар, един от основоположниците на т.н. „нова критика”, и своеобразното огненопоклонничество у Цадкин и Елюар./…/
       Ерудицията и мъдростта на противопоставянето и сравнението писател – скулптор пронизва цялата книга. Изкусително проникновени са и размислите за Шедьовъра. И тук Иван Бориславов се запомня с блестящите си забележки за психологията на творческия труд като принадлежност към духовната памет на човечеството. Широката  култура му дава възможност да извършва индиректна характеристика на описвания творец чрез описанието на онова, което е предизвикало възхищението му у други автори, пример за което е отношението на Цадкин към Франсоа Мориак. Или чрез това как гледа Цадкин на портрета като жанр, неговите размисли за щастието, за възрастта като натрупан опит, като оформен стил, но и като неспирен извор за все по-сложни изпитания.  Тук се намира и разказът за умението на Цадкин да създава различни въплъщения на поетическа асоциативност, когато природата престава да съществува като фон.
       В заключение ще отбележа недоумението си от оскъдните отзиви за тази книга – емблематична за успехите на изкуствознанието ни.

                                                                                                              Кирил Попов
1996

       Известна е отдавнашната нагласа и пристрастие на Иван Бориславов към синтеза на изкуствата. При него това пристрастие, по-скоро – страстно увлечение, не е останало на равнище любителство или хранителна среда за създаване на  поезия. Иван Бориславов е автор и на няколко изкуствоведски книги. Усвоили европейската традиция за паралелен анализ на литература и изобразително изкуство, но и новаторски със своя дух, с конкретните си наблюдения и открития. Първата е озаглавена „Поезия и багри”. Излезлите през 90-те други две негови книги – „Светлината, която остава” /студии за личности и явления в авангардната западна поезия и живопис/ и „Осип Цадкин – поетът на материята” затвърдиха репутацията му на проникновен изследовател на знакови фигури и събития, вдълбани в духовната памет на времето, или, напротив, недостатъчно  разчетени от съвременниците и потомците.

                                                                                                              Надя Попова
2005