СЛЪНЧЕВА ЛАВИНА, стихотворения, с предговор от Никола Инджов „От природата към човека”,  художник на корицата Людмил Асенов, Народна младеж,1978

С Л Ъ Н Ч Е В А    Л А В И Н А

Каква безкрайна есен!

Дърветата
сънуват бялата си смърт.
Предпазливите им клони
люлеят слънцето –
махало на часовник.

Защо изчезват думите ни,
пръснати като глухарчета
в поляните на дългото мълчание?
Но може би така е по-добре…
Ще се окъпем в тишина
и в погледи на извори и бездни
ще пътуваме…
И ти ще бъдеш много, много радостна,
когато вятърът ни приюти внезапно в себе си
и аз поискам да те стопля.
Ще ми посочиш плахата хралупа
на катеричката,
която
събира орехи за зимата.

Дали ще издържа
в пространството,
заключено
от твойта и от мойта сянка?…

Ще се втурна след една светулка в мрака
зимния си сън да изпреваря.
Тогава ще се сгърчи есента
и ще умре далече, зад скалите изоставена.

С тревата ще се устремя нагоре,
а думите ще избуяват в мене.

И моите очи ще се затрупват
от слънчеви лавини…

1966

ОТ ПРИРОДАТА КЪМ ЧОВЕКА

       Неопитният читател би се учудил навярно, че роденият в морска люлка Иван Бориславов не се представя с нито едно стихотворение за морето, дори метафора или сравнение, вдъхновени от синята стихия, няма да се видят в тази малка, дебютна книга. Странно е наистина, след като сме свидетели на нашествието на сухоземни таланти към созополските водорасли, сини води и ветрове с дъх на йод…Но ето че точно тук започва всъщност поетът – със загадката на своите предпочитания той дава първото доказателство за дълбоко обмислено отношение въобще към поезията, към нейната роля в обществото, в края на краищата още по този признак може да се съди за сериозността на творческите му намерения. Защото, отказал се от силните детски представи за околния свят, той не се откъсва, а напротив, с хубава лирическа нагласа се обръща към природата, описва я и я възпява с тънка четка и ясен глас:

       Но как да обясня,
       че моята професия е странна:
       превеждам песните на птиците.

       И затова на синева ухая
       в понеделник сутрин.

       Природата съществува като декор на много негови идеи и настроения, значителна част от образите му са из­градени пряко на паралели с нея — „красиви като люля­ци, цъфтят момичета край мене", „в облака на светлото зачатие потъвам", „блести под ясните ми длани гласа на слънчева вода", за да стигне най-сетне и до заглавието на стихосбирката, което звучи апотеозно — „Слънчева ла­вина".
       Така досегашната му поезия, представена сравнително стройно именно в тази книга, се очертава за мене със стабил­ни вече характеристики, но ще бъде рисковано да се мис­ли, че Иван Бориславов само „превежда песните на птици­те". Отдалечаването от морската му люлка и вглъбяване­то му в „разплискани дъги, крилати риби, опиянени слън­чеви звънарни" е движение много по-сложно, отколкото из­глежда при първи прочит, защото — както се вижда през сиянията на неговия философски огън — от пейзажа на природата той отива уверено към пейзажа на човека. И ако баграта и тонът в описанието на природата правят поезията му приятна, то релефите на човека, които той из­гражда в същите стихотворения, правят поезията му сери­озна и, бих казал без стеснение, съдбоносна. Съдбоносна за автора, за правото му да бъде съратник и сподвижник в Ботевата войска, а може би отсега още се изгражда тво­рец с трайно присъствие в духовния живот на нацията. Дано това да е така, дано тази първа книжка е началото на голямо и хубаво развитие.
       Аз съм вътрешно убеден, че Иван Бориславов е истин­ски поет. Въпреки и да имам някои критични бележки спря­мо отделни стихотворения, просто казано, въпреки че не всичко, написано от него, ми харесва, свикнал съм да це­ня младия талант не по несполуките, а по сполуките. Те са мерилото за таланта и в насочването на Иван Борисла­вов към съществените преживявания на човека, към дра­матичните състояния на духа виждам залога за сегашните и утрешните му успехи. Разбира се, като при всеки поет, който е натрупал достатъчно професионално умение, кой­то е прекрачил първоначалните препятствия на формата, който е стигнал вече уверено до един раздвижен и моде­рен свободен стих, запазвайки силаботонични размери, тук няма директно отношение към темата, пряко разкриване на сюжета, голословно поднасяне на идеята. Поетът пред­почита наистина по-сложното, типично за поезията вну­шение: „В паметта ни свети стронций вместо спомен", казва той и от тази метафора се изгражда в желаната от него насока това, което се нарича читателско съпреживяване, читателско съпричастие. Подобни примери има доста в тази книга, така че илюстрираният прийом може да се сметне като нещо от индивидуалното и неповторимото, от­личаващо всеки автор.
       Струва ми се, че след разбирането на тези особености можем по-пълно да разберем, че отдалечаването му от мо­рето е продиктувано от разума, а не от емоцията, че то е началото на път, който ще го извиси към човешкото у чо­века и поезията, и ще му позволи в името на тази цел сво­бодно да избира сюжети, някои от които чуждоземни. В стиховете за Пикасо, Шагал, Атлантида, Хатин той не се проявява като пътеписец, а като лирик, на когото му е нужен именно такъв и такъв факт, повод, аргумент, за да подскаже идея, валидна без географски ограничения. Това създава впечатлението, че главният лирически герой на първата книга на Иван Бориславов е самият той — нищо лошо в това намерение, напротив, в младата ни поезия като че ли нахлуването на лирически герои, изградени от найлон, а не от жива плът, носи скука и неискреност, а ето че сполуката на този поет е именно в идентифицирането му с лирическия герой. Има, разбира се, известен идейно-художествен риск в този метод, но също така има много големи пространства за хубава поезия, в които главният обект е човекът, а не природата.

Никола Инджов

КРИТИЧЕСКИ ОТЗИВИ ЗА „СЛЪНЧЕВА ЛАВИНА”

      
       Иван Бориславов носи със себе си друг свят – по-модерен, с по-модерна поетика. Той е по-метафоричен и даже иносказателен. Неговата поезия не се възприема отведнъж – тя изисква известна култура на четенето, опитност в разбирането на поетичните образи. Естествено, не е тъй навсякъде. Ето едно почти програмно стихотворение, поетично кредо, което звучи съвсем ясно и недвусмислено: „Ти,//който мислиш сега// за зеления сън на тревите,//на забравяй гласа на началото.//Запомни този глас.//Той е пълен с нощта на април.//И ухае на люляк и нежност…//Запази този глас.// И с него бъди неотменно!” Зная трудностите на всяка интерпретация, но аз възприемам това стихотворение като изповед за себе си, като апотеоз на всяко възникване, раждане и обновление, на очакването на пролетна красота, като апотеоз на човешкото откривателство, на чудесата на всеки живот, на крилатата устременост към „пространства високи” и „усмивки светлеещи”. Нещо подобно – още по-ведро, с още по-голяма одухотвореност – срещаме в „Понеделник сутрин”, отбелязано в предговора на Никола Инджов. Не само защото „Обличам бялата си риза” ми напомня веднага едно стихотворение „А аз със бяла риза// минавам по света”. И защото всички образи в това стихотворение – и ухаещата синева, и бавното и тържествено разсъмване, и разделянето със съня, „както рицар ризницата сваля” – създават атмосфера на поетичното възприемане на света, дори на поетично опиянение. Всичко това ни напомня за мисълта, че вдъхновеното състояние е най-нормалното за свободния човек. Има и малко лукавство в това общуване с хората – това е лукавството на щастливия човек, на твореца, опиянен от ухаещата синева.

Иван Цветков
1978

       Поезията от „Слънчева лавина” изисква интелектуално напрежение, духовно сродяване между автор и читател. Външното никак не блазни Иван Бориславов, макар и той да тръгва от един пейзаж, от един жест, от един живописен детайл. Но при него всепоглъщащо е онова, което се извършва вътре в душата на човека, в неговия разум, в неговите чувства. Жестът може да е сам за себе си изразителен, но зад него се дири мотивировката, търси се смисълът защо и в името на какво се е появил. Бих казал, че философската същност на нещата занимава Иван Бориславов, че той се вглъбява в нея, търси диалектическата й сложност и многозначност, но ме е страх от това определение, някак искам да го избегна, защото напоследък много се спекулира с него, употребява се под път и над път.
      Индивидуалното устройство на Иван Бориславов е такова, че той мъчно се поддава на първоначалните вълнения, не търси веднага начин да ги изрази. Той ги спотаява, задържа ги в себе си, осветява ги с някаква вътрешна бавна светлина, „проявява” в тях скрития им смисъл и чак тогава се появява необходимостта набраното да намери израз в слово, в образ, в стих./…/Всичко това си има предимства, от които Иван Бориславов най-умело се е възползвал. Той е избягнал лековатия патос,елементарността на мигновените асоциации, случайните хрумвания. В стиховете му всеки образ, всяка метафора са „шлифовани” грижливо и са наситени с подтекстово внушение.

Атанас Свиленов
1978

       Философската нагласа на този поет го кара да търси отговори на големите въпроси на битието. Тя не изсушава неговия стих, метафорите не избледняват, чувствата не са подтиснати. В своята поезия Иван Бориславов търси ключа към осмислянето и осъзнаването на човешката личност, на човешките постъпки. Затова в поетическите си пориви той не остава в тясното пространство на ежедневните радости и грижи, в кратките маршрути на делника, а прелита през години и разстояния, за да разговаря с Пикасо, да прозре истината за Икар и Антей. С веща ръка поетът нанася пастелните краски на пейзажа, но, както сполучливо се изразява в предговора на книгата Никола Инджов:„от пейзажа на природата той отива уверено към пейзажа на човека”. Действително, макар че основният лирически субект на книгата е равен на самия й автор – с неговата тънка чувствителност, със склонността му към философски размисъл, с метафоричната цветна фраза, със свободната ритмика на неговия плавен или синкопиран според силата на чувството стих, то човекът със своите планетарни мащаби е основният предмет на поетизация, обектът на наблюдения, първопричината за поетическите инвенции на Иван Бориславов. Едва ли не във всяко стихотворение – дори крайно интимно да е то в основното си звучене – съзираме тревогата на поета за бъдещето на планетата, която е люлка и дом на човечеството, за развитието на хората към благородно съвършенство или гибелни войни.
       Иван Бориславов сякаш непрекъснато създава поезия от „неща, които носи в себе си”. Но нима е възможен друг път? Авторът на „Слънчева лавина” върви не след случайните хрумвания,след внезапните си пориви, а след нишката на поетическата си мисъл, придружена от емоционалната краска на съпреживяването, одухотворяването на ежедневните, планетарните, космическите факти. Той е искрен и естествен, макар да търси най-изящния начин за изразяване на онова, което го е овладяло целия и напира да се превърне в звънък стих. Щастливото съчетание на богат емоционален и мисловен заряд в тяхното диалектическо единство са сигурна гаранция за бъдещото възходящо развитие на този поет.

Румяна Узунова
1978

       Драги Бориславов,
       Благодаря за изпратената ми книга „Слънчева лавина”. Прочетох я с голям интерес. Тя много ми хареса. Вие имате свой стил. Желая ви нови успехи.

Александър Геров
1979

       Приятно е, когато една поезия, не съвсем лека за възприемане от първи прочит, оставя трайни, дълбоки следи в съзнанието, подтиква към размисъл. Действително стихосбирката на Иван Бориславов „Слънчева лавина” изисква по-сериозно интелектуално вглъбяване, умение точно да се вникне в същността на друг свят, по-различен от обикновения, затова и по-сложен, динамичен и модерен. В този смисъл талантът на поета се открива главно в търсенето на свой, оригинален път на творческо развитие и мислене. Иван Бориславов носи в себе си богат запас от поетическа енергия, която не изразходва в инцидентни хрумвания, впечатления и вълнения. Тя се трансформира в неговата чувствителна мисловност, обогатява се с особена вътрешна сила и бликва ярка, силна и завладяваща. Мисля, убеден съм, че това стремление към упорито търсене на философския смисъл и същност на нещата е слънчевата енергия на поезията на този талантлив, обещаващ и непрекъснато развиващ се поет.

Николай Тодоров
1979

       На пръв поглед крехък, сякаш изцяло изграден от слънчеви метафори, лирическият свят на Иван Бориславов твърде скоро ни убеждава в сложността и многозначността си. Една неспокойна, търсеща мисъл обединява чувствата и настроенията, зад приглушеното звучене на които се долавят чисти и искрени интонации – различни, както от изкуствената приповдигнатост, така и от фалшивия скептицизъм. В поезията на Бориславов надделява оптимистичното начало, което вече преминало младенческата си възраст е достигнало зрелостта на осмислянето и мъдростта на вярата. И тъкмо затова тя не е афиширана - поетът я разкрива в отношението си към света, към невралгичните му проблеми от далечното минало до настоящето. Лирическият герой в „Слънчева лавина” има странна професия – превежда песните на птиците. На езика на логиката това означава да преведеш непреводимото, но на езика на поезията това значи да влезнеш в съприкосновение с най-светите неща в собствения си свят и в света на хората, да възкресяваш с мисълта си образи и континенти – от Икар до Гео Милев, от Атлантида до Хирошима и Хатин, за да съхраниш жива паметта на времето, в която свети „стронций вместо спомен” и да я свържеш с тревогата си за настоящето и бъдещето на човечеството./…/В търсенето на истината, в нейното откриване и осмисляне, в проектирането й в други, още неизследвани територии, поетът вижда смисъла на своя творчески труд. Това определя в най-голяма степен философската насоченост и същина на повечето от стиховете му. В този аспект особено характерно е стихотворението „Планини”, разкриващо трудния, почти сизифовски труд на мисълта, за да премине зад привидното и да достигне до корена, до началото. Има нещо съдбоносно в тези стихове, разкриващи с такава дълбочина обричането на автора им на поезията. Може би това е пътят, по който поетът ще достигне до „изконния и непроменим” философски огън,върху който валят часове и години, дъждове от молитви и мисли. А той е необходим и за ума, и за сърцето, определящ смисъла и посоката на човешкия живот.

Светлозар Жеков
1979

       В стихосбирката си „Слънчева лавина” Иван Бориславов изявява своята свобода в емоционално и мисловно отношение. Поетът често се докосва до неопределеното, избягва категоричното, като по този начин поетичният му замисъл има неограничена свобода на действие. Той избягва да назовава предмета на нещата, а това ми напомня правилото на Маларме: „Да назовеш предмета, ще рече да намалиш три четвърти от насладата на стихотворението, сътворено заради щастието да откриваш малко по малко:да внушаваш. Това е моята мечта.Не трябва да се натрапва една единствена интерпретация на читателя.”/…/Харесва ми подходът на Иван Бориславов. Метафората, поетичният символ, реалната звучност на душевното състояние като поетичен факт, пластичната форма са неговите инструменти, които му помагат да хване реалното „ставане” на нещата, без да се грижи за логическата процедура в строежа на стихотворението, която идва по свой интуитивен път. Защото за Иван Бориславов е важно преди всичко поетичното виждане, а не поетичният план, който може да бъде най-случаен, и защото според него функцията на поезията не е да опознае света, като го копира дословно, а да открива нови допълнения към него, които го обогатяват, да прибави независими форми, съществуващи и криещи нов живот като състояние и мисъл. По този начин светът бива улавян в неговата свежест, виждаме го по-богат и спасен от привидния застой и навици, възприемаме го като състояние и съвест с нов хоризонт посредством неочакваните регистрации на твореца.

Георги Мицков
1979

       Трябва да призная, че вече няколко години – без да съм си поставял такава цeл – следя стихотворния път на този поет./…/ За щастие Иван Бориславов се оказа момък с характер, а известно е, че за да бъдеш или за да станеш поет, трябва освен силна съдба и природна дарба, да си оформил и характер, който придружава тази съдба и развива таланта. Така е било във всички времена, не може да бъде инак и в нашето съвремие. Впрочем, тези неща правят поета личност, гражданин и певец на неговото време. В самото начало на пътя си може би Бориславов по-стеснено схващаше мисията на твореца, когато пишеше: „Но как да обясня,//че моята професия е странна://превеждам песните на птиците.//И затова на синева ухая//в понеделник сутрин.” Но във водовъртежа на дните той не можеше да не се углъби, да подири големите измерения на време, пространство и събития. Не казвам, че всичко е постигнато. Казвам, че настойчиво, скромно и умно се мъчи да го постигне и вече има някои завоювани територии.

Павел Матев
1982

АКО ДОЙДЕШ УТРЕ, стихотворения, художник на корицата Любомир Йорданов, Народна младеж, 1984

СПОДЕЛЕНО ОТ АВТОРА

Моята бъдеща книга

       Книгата „Ако дойдеш утре” има доста годишни кръгове. Вглеждайки се сега в тях, разбирам, че тя е родена от съзнанието за дълг пред всички – пред майката и родината, пред децата и бъдещето, пред крехкото стръкче трева и човечеството.
       Не бих желал тези думи да изпреварват или обясняват стиховете, тръгнали на среща с читателя. Те са плод на вътрешен диалог и нямат претенция, че са открили тайнствената формула за човека. А и човекът е нещо твърде сложно, за да се изчерпва с една формула. Навярно това разбиране ми вдъхва сили да пиша стихове, да вярвам в техния самостоятелен живот. Важното е погледът им да е чист. Важното е да вървят изправени, без да търсят снизхождение или да молят за милост. Важното е да вярват, че може би ще бъдат необходими и утре.

Иван Бориславов
1984

АКО ДОЙДЕШ УТРЕ

Ако дойдеш утре,
дали ще чуеш думите,
прошепнати в мига
между покоя и прибоя?

Или ще видиш само птиците,
опитомени от небето,
брезичките –
блуждаещи огньове в есента,
мостовете, минирани зад моя гръб?

С дяволски крила всемирът ще върти
вятърната мелница на хълма –
по-ситно от брашно ще смила
тайфуните от смъртоносни ласки,
насладата от слънчевата слава,
миражите с измамен блясък.

Живот, защо за всичко плащаш със забрава?

Денят ще е пораснал с просено зърно.
Кълвачът ще диктува закъсняла телеграма.

И ти напразно ще се чудиш, че ме няма –
душата ми край теб ще бъде разпиляна
и мойта дрезгава тъга ще скита
в това чистилище за стихове,
където денем са невидими звездите,
а нощем с тайни думи някой те зове…

1983

КРИТИЧЕСКИ ОТЗИВИ ЗА „АКО ДОЙДЕШ УТРЕ”

       „Ако дойдеш утре” е една хубава, силна, зряла книга, чиято вътрешна композиция е означена със стиховете: „Живея в януари// под знака на снега// и думите недоизречени.” А ето и края на последното стихотворение „Часовник”: „Зашеметен от пъстрота,//аз вече не разбирам// дали денят ми се повтаря// или от всяка моя дума// животът блика като извор.”/…/Да, наистина светът на Иван Бориславов е интересен и загадъчен. Без да робува на вездесъщата метафора, Бориславов разбира, че тя е негово силно оръжие, което му помага в създаването на поезия и с което не бива да прекалява. Ето случай, когато едно от най-добрите средства за поезия се използва с мярка, с висок критерий, с култура. При Бориславов метафората не убива чувството, не усложнява мисълта. Всъщност, без да изменя на себе си, на своя стил, на своите предпочитания, във втората си книга „Ако дойдеш утре” още веднъж доказва силата на своя поетически талант. Бих подкрепил тези свои думи със стихотворения като „Детство”, „Лято”, „Птицата”, „Нощно бдение”, „Преображения”, „Цвете”, „Миг”, „Пъртина”, „Ако дойдеш утре”,”Памет”, „Изстрел”, „Неизбежност”,в което поетът пише: „Тайно чудо в мене се разлиства”. Наистина това са хубави стихотворения, достойни за най-силни думи, за висока оценка. Но в книгата на Бориславов има един цикъл, който е покъртителен. Тук всички думи и оценки са излишни. Става реч за „Звездна диагноза”. Трудно и невъзможно е да се преразказват стихотворенията от този цикъл. Те са като спонтанен плач на душата, тяхното ехо дълго се носи из пространствата на поезията и на живота. Още повече, че тези стихотворения са посветени на майката. На майката, която цял живот е лекувала хората, а сега за нея няма лек. И след нейната смърт поетът пише с дълбока синовна болка: „И още колко време ни остава// да засяваме и жънем,// да мълчим и да говорим,// да печелим и да губим…// А се разсъмва в мен // от думите на мама://”Живей достойно,// моето момче,//а всичко друго е забрава…”

Матей Шопкин
1984

       Във втората си книга, пред прага на своето четвърто десетилетие, Иван Бориславов е достигнал убедителен синтез на своите ненатрапвани, но безспорно самостоятелни творчески търсения, които заемат място в идейно-естетическия живот на по-младото поколение. Неговата нагласа е непригодна за емоционални буйства, за пъстроцветно поетическо възприемане на света. В стихосбирката преобладават пастелните тонове, едно своеобразно съзерцаване на явленията, което обаче постепенно сваля външните им обвивки, за да стигне до тяхната сърцевина и да я обгърне с напрегната и плодоносна мисъл. Между различните проблеми на поетическата мисъл в тези кратки бележки ще посоча само оня лично открит, преживян и пресътворен от автора обединителен център, в който се срещат мигновението и вечността, крехкият спомен и неизменните стойности на битието, изгряващото слънце на детството и предвечерните сенки на зрелостта. Осъзната или не, тази философско-поетическа проблематика бива решавана в живота на всеки човек и затова е дълбоко потребна на хората. И както дъждът в стихотворението „Усещане” свързва небето и земята, така поезията на Бориславов е достойно усилие да се свържат и осмислят антиномиите на съществуванието според възможностите на словото и на дирещата човешка душа.

Димитър Кирков
1984

       Впечатлява умението на младия поет да показва неусетното изтичане на битието. Особено характерно в това отношение е стихотворението „Усилие”. Според образното определение на автора, човешките мигове издъхват като неми риби на брега на живота, но във всеки миг „свети лъч от бисер скрит” и в това именно се състои неговата най-голяма ценност и неповторимост. Когато чете стиховете на Иван Бориславов, читателят изпитва чувството за новост и свежест на образните възприятия. Младият автор бяга от поетическите клишета, изразните щампи и еднообразието. В най-хубавите си работи той всякога изненадва с лирическата си трактовка на темата, с внезапните си образни открития. Най-важното е, че той не се мъчи да философства, на всяка цена да бъде оригинален, а успява да ни въведе неусетно в мъдростта на битието.Творец с фина и чувствителна нагласа, с изострени сетива за красивото и възвишеното, Иван Бориславов се откроява със своя собствена физиономия в нашата млада поезия.

Луко Захариев
1985

       Като си спомня, Иван изгражда света на своите нравствени опори. Те са детството, „зелената република на птиците”, преображенията на природата и сезона. Дори един трагичен по същество и идеи цикъл той нарича „Звездна диагноза”. И всичко това парадоксално е събрано в книга под заглавие „Ако дойдеш утре”.Но както сам казва поетът, „думите са тъй прозрачни”, че между обединителното заглавие и отделните стихотворения парадоксът е само словесен, той е всъщност начинът, по който Иван е изградил вътрешната композиция на книгата си. Ето:”Тогава нека се опитаме отново да повторим// изминатия път по старите следи до детството.// Навярно ще успеем да научим нещо повече за небесата,// които времето изсипва върху нас…// Ще ни сподирят спомени от бъдеще…” В друго стихотворение той пише: „Сега не помня вече нищо,// освен това, което идва.” И още един цитат от трето стихотворение: „Страна на мойто детство!// Не се завръщам в теб, а ти пред мен изгряваш.” Иска ми се сега да повторя един стих от Владимир Башев: „Разбра ли свойството талант?”Да, ето го свойството на таланта на Иван Бориславов – той през цялото време иска да си спомни нещо, но той вместо спомени постига предвиждания и не реставрира, а наново изгражда. Той не е такъв, какъвто изглежда на повърхността на стиховете си. На повърхността той пише: „Назад към всички спомени от пепел,// назад към изоставените чувства,// назад към опустелите гнезда,// назад към снеговете от забрава,// назад към стихналите битки…”, но, там именно там, под повърхността на стиха, иде дълбокото течение на поезията като идея, защото там „светкавицата е пощада,// болката – усмивка,// розата – ухаещ пламък,// а любовта – безкрайна гибел…” В „квартала от спомени” той носи на ръце сина и дъщеря си – ето един запомнящ се образ на парадоксалното съчетание на миналото и бъдещето в една поетическа душевност.
       /…/ В нашия случай отдавна не става дума за млади поети, а става дума за нови поети. Да, нови поети! Те идват с непознати на предходните поколения инструменти за разрушаване или за съзиждане – и това е всъщност новото, защото светът между техните две книги едва ли се е променил толкова./…/От отделни стихотворения двамата /Иван Бориславов и Добромир Тонев/ вървят талантливо към самостоятелна поезия. Мисля, че в такова движение се крие очарованието на успеха им./.../ Още Горки бе казал, че всеки човек може да напише стихотворение. Така е, обаче не всеки може да създаде поезия, защото поезията като общо понятие от литературен характер съдържа частни характеристики, неповторими характеристики от морално-нравствено естество. Сиреч поезията е вече израз на феноменална съдба, а не просто – като отделното стихотворение – признак на интелигентност. Иван и Добромир с вторите си книги доказват, че са вече на този разделен превал между стихотворението и поезията. Аз вярвам, че тяхната поезия ще ни съпътства дълго.
       Търсете следващите им книги!

Никола Инджов
1985

       През последното десетилетие в недрата на съвременната българска поезия се забелязват радващи тенденции към по-дълбоко, по-детайлизирано, по-комплексно художествено претворяване на времето и човека, т.е. съзираме наченките на обобщаващо, стремящо се към синтез художествено мислене. И ето че през 1984 г. откриваме опити за такова мислене в няколко интересни и физиономични стихосбирки. По някакво удивително съвпадение това са вторите книги на неколцина по-млади творци, чиито дебюти бяха посрещнати преди няколко години с внимание. Вл.Попов и Д.Тонев, Ив.Балабанов и Ив. Странджев, Й.Велчев и Ив.Бориславов - стихосбирки на автори с различен индивидуален почерк, със специфична образност, но единни в основното си внушение. Тези поети търсят не външните измерения на съвремието, а неговата вътрешна действителност. Затова те се интересуват от образа на човека, показан в движение и развитие. Ето защо лирическият им герой е толкова жизнен и волеви типаж – в него пулсира цялото многообразие на реалния живот, с хармонията му, но и с неизмислените конфликти и противоречия. Очевидно за авторите самата поезия е енергия. Енергията на хуманизма, който воюва за съхраняване на човешкото у човека. Енергията на художника, който сам, като бог, сътворява света на истината и красотата. Енергията на мислещия човек, който иска да промени света и себе си, да превърне поезията от мечта в реалност./…/ У Иван Бориславов рисунъкът разчита предимно на иносказанието и алегоричните построения, на отворената асоциативност на образите и пулсиращите настроения. В „Ако дойдеш утре” Иван Бориславов е по-мек и дискретен в изказа си, метафорите са светли, въздушно-прозирни и придават пастелност и илюзията за игра на подводни светлини и сенки.

Иван Гранитски
1985

       Дошло е младо и талантливо поколение. Силно съм впечатлен от вторите книги на Владимир Попов, Добромир Тонев, Иван Бориславов, Андрей Андреев, Ивайло Балабанов.

Кольо Севов
1985

       Стихосбирката „Ако дойдеш утре” на Иван Бориславов е разнообразна в тематично отношение. Ако човешкото всекидневие участва в неговите поетични видения, той съвсем не е безучастен и към тайните на битието. Бориславов често си поставя въпроса „кой съм аз” и „какво съм аз”. Особено симптоматично в това отношение е стихотворението „Тайна”. Съдбата и драмата на човека се разгъват на фона на Универсума и това е естествено, ние сме негов продукт. В „Тайна” поетът се вълнува от абсолютното, дилема, която бих нарекъл „драма на познанието”. Така стига до концепцията за един човешки микрокосмос, който притежава възможностите на своя творец – природата.

Георги Мицков
1985

       Има поети, способни да излеят в стих цялата си душа – до дъно. От това ги боли, но им става и по-леко. У Бориславов всичко става като че ли подмолно, истинското пространство на вътрешния му мир остава за читателя тайна алхимическа лаборатория, виждаме само кристалите, които зреят бавно и имат странни, негеометрични пропорции. Единствената врата към това пространство е споменът. Интимното придобива право на словесен изказ само след като е изживяно, пресято, премислено. Затова, струва ми се, отсъстващото в „Слънчева лавина” детство се появява така настойчиво и като тема, и като извор на поетическа образност в „Ако дойдеш утре”. Ала без дистанцията на зрелостта неговите богатства биха изглеждали като шепа пъстри момчешки топчета от стъкло, които лесно могат да се разпилеят. В „родината на детството”, видяна като поетическа Итака, като извор на поетическо „първоначалие” поетът открива безименните неща, които търпеливо очакват да бъдат назовани: „Възторжено и упорито - // като малък бог - //за шест години трябва да създам света.// А в седмата да тръгна на училище.” Това пестеливо себеразкриване е свързано с човешката индивидуалност на Бориславов, но същевременно е и проява на неговото чувство на отговорност за написаното слово.

Катя Митова
1986

РАЗГОВОР С БЕЗКРАЯ, стихотворения, художник на корицата Любомир Йорданов, Български писател, 1986

ЗЕНИТ

Вечер ме обхващат странни чувства –
започвам разговор с безкрая.
И ми се струва,
че улавям светещи сигнали.
Там –
в отсрещната галактика –
един усамотен гадател
вещае бъдещето.
Записвам неговите думи
по уговорения звезден шифър.

И тъй –
до онзи непредвиден миг,
когато
нощта потъне неусетно
в очите на петлите
и дрезгавото утро се разбуди
от нажежените им гласове.

,,Неуловима е съдбата!” –
отвръща ехото.

Затова ще трябва
да се превъплътя във вятър,
цял ден да скитам из полето
и да пилея часовете като семена.

А оправданието ми да е в зенита…

1969

КРИТИЧЕСКИ ОТЗИВИ ЗА „РАЗГОВОР С БЕЗКРАЯ”

       Третата стихосбирка на Иван Бориславов изразява нова гледна точка и ново самочувствие на поета. Книгата е не просто обобщение и синтез на изминатия път, не просто вглеждане в извървяното, а неприкрит опит за неговото надскачане и за навлизане в други поетически измерения. Самото заглавие на стихосбирката подсказва, от една страна, стремежа на поета да издигне своя лирически герой до най-висшите, абстрактни за човешкото съзнание форми и несъществуващи граници на вселената и, от друга – естественото желание за приближаване и „разгадаване” на безкрайното и непостижимото, т.е. свеждането им до конкретния свят на човека. „Разговор с безкрая” означава съизмеримост, обвързаност между тленното и вечното, пък и смелост да диалогизираш тъй всеобхватно собствените си монолози. Неслучайно  лирическият Аз отсъства в едно-единствено стихотворение: „Античен мотив”, където темата за вечния кръговрат на историята просто не се нуждае от прякото му назоваване, но в никакъв случай не го пренебрегва. Докато в предишните стихосбирки се срещаме с образите на сина, майката и любимата, със света, който заобикаля героя, сега неговият поглед се обръща навътре, към самия себе си, но не за да потърси интимните, всекидневни и някак незабележими прозрения за земния живот /което е белег на съвременната ни поезия като цяло/, а за да открие „космическите” стихии у себе си, да намери нишката към необяснимото у нас и наоколо. Нещо повече: отделните мотиви се преплитат, често краят на едно стихотворение предсказва и предизвиква началото на следващото. Различните творби като че ли се нареждат в някаква мозайка, където всеки стих има определено място, сам означава нещо и участието му в цялата книга съвсем не е случайно. Произведенията на Иван Бориславов разкриват неговата интересна концепция, заявена с немалко творчески амбиции.

                                                                                          Люба Никифорова
1986

       Иван Бориславов знае какво иска да каже и го казва така, че го разбираме. Разбира се, казва го като поет, казва го с лирическо вълнение, казва го с полет на мисълта, устремена към върховете на човешкото познание.

                               Атанас Свиленов
1986

       Иван Бориславов е поет с модерна чувствителност. Той се стреми да проникне отвъд видимите контури на явленията, да потърси техния скрит смисъл. Този стремеж към поетическо откривателство е  най-симпатичната черта на  неговата лирика, която е фина и нежна, деликатна и ненатрапчива. Често изпитвам усещането за стъклопис, правен с най-тънки четки. Колкото и парадоксално да звучи – в тази крехка лирика основната тревога е тревогата за съдбата на нашия свят в края на този така динамичен и така драматичен ХХ век. Подобна загриженост изпълва цялата стихосбирка „Разговор с безкрая”, но тя е особено забележима в поемата „SOS”, чийто метафоричен повик е ясен за всекиго. Не може и да бъде другояче, когато Атомът е станал „ дом на цялата вселена”. Докато трагизмът на Хамлет се състои в това какво решение да вземе, трагизмът на съвременната личност е в това, че тя  сама не може да вземе своите съдбоносни решения, защото „електронни мозъци пресмятат вероятността// да бъдеш или да не бъдеш…” /„Обсерватория”/

                                                                                                           Луко Захариев
1987

       Неотдавна прочетох книгата Ви „Разговор с безкрая”. Поразиха ме психологизмът, силата, дълбочината на Вашите творби. В тях кристализират честност, много смисъл и истина. Особено близки чувствам поемата „SOS”, „Есенен прелюд”, „Крепост”, „Зима”, „Предчувствие”. Може би има още много стихове от Вас, които не съм прочела, а и много, които още не са написани. Благодаря за истинските стихотворения, защото чрез тях ставам по-мъдра, по-богата, по-чиста и  по-твърда. От сърце Ви желая бъдещи успехи, много сили, здраве и щастие.

                             С уважение Мирела Панайтова
1987, София

       В тази великолепно балансирана стихосбирка, която бележи поетическото израстване на Иван Бориславов, той се откроява като творец, при когото гражданското и личното начало добиват нови измерения. Поезията му е станала по-вглъбена и по-наситена с напрежение. Това напрежение минава през отделните творби като по годишните кръгове на ствола, сгъстява се, за да достигне връхната си точка в „Сечище” – логически център на книгата. Поетът отново потъва в себе си, но душата му е като антена, която приема тревогите на цялото човечество. Иван Бориславов преобръща безкрая на собствения си микрокосмос, за да ни направи съпричастни с болката и надеждата на всеки отделен човек. Като разкрива собствения си „аз”,  той изследва нашите души, нашата нравствена същност. Разговорът с безкрая е всъщност разговор с всеки един от нас.
      Иван Бориславов упорито отстоява правото си да говори със своя глас. Трудно се пише подобна  метафорично наситена и дълбоко емоционална поезия. Поетът сигурно също осъзнава поетия риск – да стигне може би малко по-бавно до читателя. Малко по-бавно, но затова пък по-сигурно и завинаги.

                                                                                                          Атанас Сугарев
1987

       Книгата започва със стихотворението „Обсерватория” и завършва с поемата „SOS” като две крайни точки на дилемата „да бъдем или да не бъдем”. Тревогата на поета за бъдещето на човека е неразделима от тревогата, която пораждат размислите за неговото минало. В „Античен мотив” поетическото познание ни води по обезсърчаващо-безпаметната спирала на войната и мира. В „Сечище” – едно великолепно метафорично предупреждение за надвисналата опасност – поетът парадоксално смесва миналото и бъдещето, за да достигнем  до извода, че отговорът на главния въпрос е в нас, а не вън от нас. В началото на книгата „Аз”-ът е обърнат към всемира с жаждата за приобщаване чрез познанието, в края – в поемата „SOS” – с най-съкровената болка на човечеството: „Помилвай ни, Безсмъртие”. Всъщност творбите в книгата разкриват драмата на индивида, но в свободно разширяващите се граници на лирическия „Аз” лесно ще доловим общочовешките мотиви на един събирателен образ. Така още второто стихотворение „Монодрама” разколебава представата ни за еднозначна изповедност. Деперсонифицирането на „Аз”-а позволява на всеки да се опита да се превъплъти в него или поне да се огледа в идейните и нравствените му основания.
       „Разговор с безкрая” е една драматична, изстрадана книга. Тя е чужда на кухия патос и на гръмките уверения в съпричастност с болките и страданията на съвременника. Но поетическите послания в нея са дълбоко провокативни за умеещия да ги разчете. Те ще го разтърсят от самоуспокоението, ще го подтикнат да се освободи от духовната леност, да отблъсне пустотата у себе си и около себе си и да намери място в простата, но велика координатна система на българина от Ботев до нас: Родина, Обич, Вяра, Свобода. А не е ли всъщност в това социалната роля на поезията?

                                                                                                       Светлозар Жеков
1987

        Не помня кой бе казал, че чрез светлината веществото се освобождава от своята застиналост и непроницаемост. В поезията това е от решаващо значение за постигане на художествена убедителност: чрез светлината се освобождава самата дума. Ще попитате: „А тя къде отива?” Безтегловният носител на тази светлина, наречена поезия, е човешката душа, или по-скоро – душата на оня читател, който има душа за нея. От най-добрите стихотворение на Иван Бориславов блика тържествуващо светлинно спокойствие, сякаш напук на безобразията в света и грохота от сгромолясването на толкова красива метафизика, вълнувала поетите през вековете. Не случайно той постави заглавието „Разговор с безкрая” на третата си книга, на която бях редактор. Какво усилва тук естетическото ми впечатление? Отново светлината. Светлината на думата отвътре и отвън едновременно, непозволяването тя да тежи прекомерно и прекомерно да се олекоти. Липсата на дума-тъмница, появата на дума-свобода. Свобода почти извън Логоса. „И аз, поетът с есенна душа,// надвесена над всички// объркани подробности на битието,//изпитвам първобитен страх за думите -// за моите деца осиновени,// в чиито длани пърхат гълъби.” Така завършва стихотворението на Бориславов „Обсерватория”. И в трите книги на поета виждам проявление на същото съзидателно начало: въплъщаването на идеите чрез излъчване. Не може да стори друго поетът, освен да изпрати своето послание до безкрая, своето нежно безсилие да установи променливите стойности до трайни човешки измерения, до човечното в човека, да позове за повече радост в човешките отношения, та дори понякога неговите лястовици да са и книжни. Любовта и надеждата възсияват над отчаянието на поета, защото няма и не може да има друга мечта за творец като него, освен тази – да тържествува най-после разбирателството на земята и животът ни да добие някаква истинска земна цена.

                            Иван Тренев
1987

        В тази елегична и в същото време светла книга се разкрива най-същественото за лирическия характер на Иван Бориславов: предразположението му към медитативни състояния, насичани от внезапни драматични изригвания, склонността му към интелектуално-философска рефлективност спрямо текущото: умението му да обвързва „физиката” /природното, непосредствено видимото/ с метафизичното осмисляне, най-сетне – ерудитството, което осмисля сегашността на битието в контекста на неговата вечност. Казаното за ерудитския характер на лирическите визии не трябва да се разбира като някакво унило архиварство на духа. Чудесно опровержение на подобно разбиране е „Музей”, наченало като размисъл върху историята и свършило с призива за излаз от коридорите на миналото сред „бялото средновековие на зимата” или  „сред пролетния ренесанс на резедата”. С други думи – какъвто и да е животът, той е благото, ценността и смисълът е в умножението на даденото чрез придобивките на духа. Елементаризирам значително по-сложните послания на поета, а може би ги и дописвам, но стиховете му ми дават поне право на последното. Защото Иван Бориславов създава творби, които се нуждаят от продължение в размислите на читателите му.

                                                      Владимир Янев
1992

ЛАТЕРНА МАГИКА, 9 стихотворения, библиофилско издание в 50 номерирани екземпляра, художник Любомир Йорданов, КК, 1988

ЛАТЕРНА МАГИКА

Кафявата шума затрупа
априлската зеленина.
Замръкнах в среднощна хралупа –
в съня ми покълна деня,
обвеян от лунно сопрано.
А слънцето пламна в нощта.
През лятото зима настана.
И есен обзе пролетта.

Латерна магика!
              Но, Боже мой, какви са тия
внезапни образи като повикани с магия?
Един във друг се вплитат страстно всичките сезони,
запяват луди славеи по зимните балкони.
Забравил сребърното бъдеще на своята гора,
аз се опитвам златното й минало да разбера –
броя дърветата, пресмятам старите години,
небесни острови изплават в процепите сини.
От нишката на спомен паякът изплита мрежа,
след миг се скъсва тя от тежестта на скрежа.
И се разсипва времето, по думите полепва прах,
не мога да прекрача сянката си, ще се спъна в тях.
Не ме отвяха вихрите, отнесох ги със себе си.
Всесилен е светът, превърнал миговете в епоси.
Благодаря, че ме дари с достойни, силни врагове,
че днес съм още жив и здрав, че още пиша стихове.
Благодаря, че над войни, над святкащи въпроси
полита гълъб и зелено клонче той ми носи.
Благодаря за любовта ми, озарена от роса,
благодаря, че покрай мене има още чудеса.
Благодаря, латерна магика, магия бяла!
И вместо кърпичка, размахвам облак на раздяла.
Благодаря за думите, в които има светлина.
През шумата покълва пак априлската зеленина…

1982

ГНЕЗДО НАД БЕЗДНАТА

Аз бях възторжен ученик
в небесната гимназия на птиците.

Изучих азбуката от кълвача.
Разчитах клинописа
от следи на гларус върху есенния плаж.
Ята от жерави ми преподаваха
уроците по геометрия.
Научих се от кукувицата да смятам,
от славея – да пея,
от совата – на мълчалива мъдрост.
От орела,
литнал срещу вятъра,
взимах пример по упорство.
От едно оперено врабче –
по дързост.
От случайна бяла врана –
как да бъда верен винаги на себе си.

Защо тогава се учудвате,
че стих по стих
аз свих
гнездо над бездната?

1991

КРИТИЧЕСКИ ОТЗИВИ ЗА „ГНЕЗДО НАД БЕЗДНАТА”

       И в новата си стихосбирка „Гнездо над бездната” Иван Бориславов си остава поет на интелектуалното начало, но запазва и пристрастието си към емоционалността. Тъкмо тази сплав между славянска изповедност и европейска разсъдъчност го прави сериозен пратеник в европейската култура. Той е поет, който общува чрез изкуството си със света. Вмествайки своя национален щрих върху интернационалния образ на планетата, Бориславов приобщава българското към общочовешкото, съюзява чуждото с нашето. И ми се струва, че това е една от големите заслуги и достойнства на поезията му.

Атанас Стоев
1992

       Чернобялата канава на поетическия рисунък внушава апокалиптично усещане за екзистенцията на надарения „да се надпява с птиците от рая”, логично стига до абсурдисткото „и е странно, че още съм жив”, мотивирано като ключова теза в цялата стихосбирка „Гнездо над бездната”, уравновесено от архетипния незапомнян сън за „Свободата-Пепеляшка”. Оголеният нерв на лирическия герой на Иван Бориславов с почти неистова ярост на себедоказването реагира на света и заявява присъствието си в тази гротескна действителност, където Маската подменя истината, а оригиналът е в “Музея на човека”./…/ Стиховете на Иван Бориславов от „безвремието”, родени от неспокойния дух на автора, /неуталожен в многобройните му преводи и есеистика/, можем да разчетем като своеобразни поетически знаци по и от пътя през „тресавището” на същото това безвремие, където обаче винаги има място за „дивите пространства от поезия”.

Мая Атанасова
1993

       „Възторжен ученик в небесната гимназия на птиците”, Иван Бориславов сам определя своето творчество като „гнездо над бездната”. Героят му отхвърля римуването на „Свободата със страх”, на „позора – с Подвиг”, макар да съзнава каква ще е присъдата: „Момчето е лудо!// То съвсем не прилича на нас -//дръзна да мисли на глас!” А на глас може да мисли само този, който мисли винаги – напрегнато и честно! Другото е преструвка на „простодушни ученици,//които помнят наизуст// урока по мълчание”. Затова едва ли можем да приемем като докрай изчерпваща тъжната констатация на героя:”Проиграх живота//в търсенето на живот”. Пък може и така да е – но търсенето на истинските основания на живота е достойна работа за поет. Защото иначе всички ние ще останем с въпроса „Докога животът ни ще бъде// история, разказвана от идиот…” На внимателните читатели последните стихове ще напомнят „Макбет” /Валери Петров е превел Шекспировото слово за живота така:„история, изплюта от урод”/. Ще напомнят и на нас интертекстуалните препратки, с които са обвързани стихотворните послания на Иван Бориславов.Без да е плашещо тъмна, отблъскваща с претенциозно ерудитство или недостъпно херметична, неговата поезия строи внушенията си върху убеждението, че контактува с умен и информиран читател. Отчитането на читателския ответ, основан на културни и нравствени натрупвания, е характерно в отношението на поета към неговата аудитория. Без подобно отношение всеки „разговор с безкрая” би бил лишен от своя хуманистичен смисъл. А Иван Бориславов очевидно не вижда предназначението на поезията като разменяне на непонятни знаци, като разговор на мандарин с мандарина, като игра на стъклени перли. В противен случай нямаше да я има тази отчетлива линия на сериозна гражданска развълнуваност, която е проследима в лирическите книги на поета. Най-ярък израз на тази линия, нямаща нищо общо с празните патетични клетви, е даден в книгата „Гнездо над бездната”. Тя е снабдена с кратък послеслов, в който между другото се казва: „Никой не може да избира времето, в което живее. Ако времето, в което ни беше съдено да пребиваваме досега, беше друго, тези стихове едва ли щяха да бъдат написани. Защото, убеден съм, само насрещните ветрове създават подемна сила за крила.” Подобно стоическо отношение, което не изразява примирение, а гордо изстрадване на позиция, съдържат циклите „Стихове от безвремието”/1977-1989/ и „Видовден”/1990-1991/. Едва ли в другите си стихове Иван Бориславов е така директен и социално настъпателен, както тук. При това – без да изпада до публицистичното остървение, до лесната оголеност на внушенията. И никак не е случайно, че в повечето от работите си в тези цикли той прибягва до притчовата форма, както е в „Керван камили” – саркастичен отпор срещу „придворните поети на бившите тирани” с показателния финал:„А хората, внезапно//тук,на площада сбрани -//несретници, пройдохи, друмници унили - //стоим пред тях и дълго// се питаме смълчани://как е възможно цял един керван камили//да мине невредим през иглени уши?//Но хвърляме петак – дано намерят сили//да се завърнат там, отгдето са дошли…”

Владимир Янев
1993

       Книгата ти ми хареса. В нея има оная напрегнатост на съзнанието, на емоциите, без които не може една поезия да стигне до човешкото сърце. Между другите хубави стихотворения особено ми допаднаха: „Гнездо над бездната”, „Сълза над пепелището”, „Капричио за съня, който не помня”, „Урок по история”, „Бяла врана”, „Керван камили”, „Сън вместо смърт”… Интересните ти хрумвания спираха моето внимание, когато се задълбочавах в стиховете, а твоите стихове могат да се възприемат в пълна мяра само при спокойно задълбочаване в тях. Готов съм с интерес да преведа няколко стихотворения от книгата, когато открия издание, благосклонно към ярката преводна поезия. Но главното все пак е, че най-добрите ти стихове влязоха в моя духовен свят и ще се постарая да стигнат до нашия читател рано или късно.

Олег Шестинский
1993

МИГОВЕ С ПАРИЖ, 11 стихотворения, библиофилско издание в 111 номерирани екземпляра с корица, рисунка и 4 оригинала – цветни литографии от художника Любомир Йорданов, с предговор от автора „Моят Париж” и послеслов от художника „Моят Париж”, АББА, 1994, ново издание 1997

МОЯТ ПАРИЖ

       Аз съм човек, който сънува пътища. Сред калейдоскопа от сънища пътищата се повтарят с такова натрапчиво постоянство, че куфарите ми винаги са под ръка. Нали понякога съдбата ми поднася като неочаквана награда мигове, когато един или друг сън се сбъдва. Това са най-щастливите ми мигове. Пътищата се разплитат пред очите ми и аз се втурвам по тях, предчувствайки тръпчивия вкус на открития.
       Така бе и с Париж. Толкова дълго съм го сънувал, че когато най-сетне на Христова възраст попаднах в него, изпитах непреодо­лимото чувство, че се завръщам след изгнание. И което е не по-малко поразително — оказа се, че реалният Париж прилича на недействи­телния Париж от моите сънища. Всичко ми бе до болка познато — и улиците, и паметниците, и шлеповете по Сена, и вкуса на топлия кроасан на закуска, и упойващия аромат на силното черно кафе, и дъха на парфюми по Големите булеварди, смесен с тежкия мирис на бензиновите изпарения, и неоновите сияния на Гранд Опера, и Сакре Кьор, предизвикателно белееща се на Монмартър, и шумоленето на първите есенни листа по алеите на Люксембургската градина, и разлистваните от вятъра книги на букинистите по "Ке Малаке"... Сякаш някога в някакъв друг предишен живот съм живял в този всевечен град на градовете, "единствения град в света, който не е провинциален", според определението на Ъруин Шоу. А може би обяснението е съвсем друго — духовното познание е предшествало любовната ми среща с Париж. Много преди да попадна в "Града светлина" съм се бил подготвял за този миг — със стиховете на неговите поети и картините на неговите художници, с романите на Юго, Балзак и Марсел Пруст, с музиката на Жозеф Козма, с песните на Ив Монтан и Едит Пиаф... Вероятно всичко това ме е накарало да осъзная, че и без да бъде "празник", Париж при всички случаи е безкраен... Затова и пътуването ми към него е безкрайно... Сигурно така се е оформил и носталгичният поглед към "моя" Париж, който нося у себе си още от годините на детството — от първите думи, произнесени на френски, до пристрастието ми като преводач на Блез Сандрар и Аполинер, на Пол Елюар и Андре Брьотон, на Жан Кокто и Жак Превер. А и като приемник на една традиция, подела своя поетически диалог с Париж още в началото на века. "Париж, Париж, убиец и баща на моите надежди тиховейни" — бе промълвил Николай Лилиев. След него Елисавета Багряна и Атанас Далчев, Веселин Ханчев и Иван Давидков бяха продължили да откриват скритите лица на този монументален, но по човешки приветлив град, съумяващ винаги да примири вечността с бързотечността на мига.
       Когато през 1979 година заминах за пръв път за Париж, дори и през ум не ми е минавало, че ще напиша стихове, вдъхновени от него. Напротив — отпътувах с чувството, че за Париж е казано всичко. Не ми бе необходимо много време, за да призная, че греша и да осъзная колко прав е Константин Паустовски, когато твърди: "Колкото повече знае човек, толкова по-ясно вижда поезията на земята там, където няма да я намери човекът с ограничени познания. Очарованието на Париж ви завладява внезапно, веднага щом стъпите на парижка земя. Завладява ви завинаги. Но само ако сте познавали Париж и сте го обикнали дълго преди тази първа среща." Така че попадайки в метафоричното пространство на този град, населен със сенките на велики личности и същевременно кипящ от живот, случаят ме принуди да забравя лекомисленото обещание, което бях направил сам на себе си, че няма да пиша за Париж. Чудото стана. Както често се случва в изкуството, без аз да търся стиха, стихът ме откри сам — в гъмжилото на метрото и край кейовете на Сена, причака ме на изхода на музея за восъчни фигури "Гревен", зазвуча в песента на слепеца пред магазините "Прентан", настигна ме пред Нотр Дам, пресрещна ме на площада на Бастилията... Колкото и невероятно да звучи, именно този многолик град-вселена ми предложи мигове на себевглеждане и самовглъбяване. Опитах се да ги съхраня в цикъла "Мигове с Париж". Никога дотогава не  бях  писал в състояние на такова вътрешно напрежение. За по-малко от месец и половина — от края на август до началото на октомври 1979 година — написах и деветте стихотворения. Отпечатах ги в литературната периодика и с това като че ли изплатих поетическия си дълг към Париж...
       През 1982 година специализирах френска цивилизация в Университета във Версай, пътувах почти всекидневно до Париж, прекарвах по цели дни в музеи и библиотеки, отново обхождах надлъж и нашир целия град. Вече работех над поредица есета и студии за паралелните търсения и открития на поетите от авангарда и художниците от Парижката школа. Така възникнаха книгите ми "Поезия и багри" и "Светлината, която остава". Париж и неговите творци се бяха превърнали в една от моите предпочитани теми, която продължава да ме занимава и до днес. И тъй като по време на това пребиваване във френската столица не написах нито едно ново стихотворение, реших, че поетическият ми цикъл за Париж е завършен още през 1979. Затова през 1986 година издадох цикъла в отделна книга с подзаглавие "девет стихотворения в девет екземпляра". В нашата поезия съществува прецедентът с "Епически песни", отпечатани от Пенчо Славейков през 1902 година в 13 екземпляра. Така или иначе моята библиофилска книга бе една от първите бели лястовички на българския самиздат. С течение на годините лястовичките се разлетяха по света и съвсем естествено някои от тях откриха родното си гнездо в Париж. Всъщност впоследствие деветте библиофилски екземпляра станаха доста повече. Разпространявани сред почитателите на изящната словесност благодарение на модерната копирна техника или в машинописни преписи, тези копия бяха лишени от омаята на рядката книга, макар да изпълняваха не по-малко успешно предназначението си на книжни лястовички, запратени срещу небитието...
       Не бих написал тези редове, ако при едно от поредните ми пътувания до Париж стихът не ме навести отново. Единадесет години след отдавна смятания от мене за завършен парижки цикъл се роди стихотворението "Миг в "Музея на човека". А още по-късно се появи и "Миг пред Бобур". Убедих се в прозрението на един от българските писатели, когото особено силно ценя — Константин Константинов. В мемоарната си книга "Път през годините" той споделя: "Париж е като гениална книга, която при всяко ново четене открива все по-нов и по-дълбок смисъл." Убедих се и в още нещо. Макар мъдреците да твърдят, че няма нищо по-скучно от сбъдната мечта, Париж продължава да ме вълнува. Значи е някаква по-различна мечта, след като все още я нося у себе си, а тя не се обезсмисля, нито помръква. Наистина е необикновена не само защото въплъщава в себе си болезнения копнеж по изгубената родина, а и защото запазва магическото си свойство колкото повече се сбъдва, толкова повече да разпалва жаждата ми...
       Точно тази жажда ме кара сега да предложа на вниманието на най-добрите си читатели своята незавършена книга, побрала единадесет мига, озарени от Париж. Книгата включва и още един поглед към Париж, погледът на художника, с когото ме свързва дълголетно приятелство и творческо сътрудничество — майсторът на българската графика Любомир Йорданов. Без да си поставя за цел да илюстрира "моите мигове", той се "оттласква" от тях, за да даде воля на своето въображение и да ни дари със своята визия. Чрез вълшебните сечива на своето наситено метафорично изкуство той разкрива виждането си за този град, който също го е вдъхновил с мигове на себеизследване, мигове на прозрения и пророчества. В този смисъл настоящата книга представлява един двоен опит да се обясни необяснимото — притегателната сила на столицата на духа, най-артистичния и най-свободния град на света. Благодарен съм на Любомир Йорданов за решението му да сподели с мене риска за тази книга. Съзнавам, че от това рискът става не по-малко опасен. Във всеки случай е по-привлекателен, защото се удвоява.
       В заключение бих добавил още нещо. Някога Бодлер бе установил: "По силата на своята природа всеки лирически поет неизбежно е обречен да се връща към загубения си рай". Ако не ме оправдават, неговите думи поне обясняват защо продължавам да се връщам към Париж. Защото моят изгубен рай има точни координати: Париж.
       Дори случаят да ме възпрепятства да се завърна в него, ще го сънувам, както и досега. Може би още по-натрапчиво...
       И нека тази книга да си остава все така незавършена. Нека да няма край... Така както безкраен е и самият Париж.

София, 12 декември 1993 год.   

Иван Бориславов

МИГОВЕ С ПАРИЖ

Ти се завърна отдалече тук, в Париж,
където никога преди не бе живял.
Ако успееш този миг да задържиш,
ти пак ще скиташ из Латинския квартал,
на Плас дьо ла Бастий ти ще танцуваш пак,
като клавиш под теб ще звънне мост на Сена
и ще осъмнеш на Монмартр с капка мрак
в очите, с нощно слънце в чашата с абсента,
кафе ще пиеш после в Сен Жермен де Пре,
ще прекосяваш бавно парка Тюйлери
и пак до кулата на Айфел ще се спреш…
Ще си отидеш, без да се простиш с Париж.
Но не за него, а за теб ще ти е жал.
Ти вярваше, че в стихове ще го спасиш,
а той съвсем безгрижно те е надживял…

1979

МОЯТ ПАРИЖ

       "Всичко, което поетът пише с божествено вдъхновение и свещен дух, е прекрасно." Свързвам сентенцията на Демокрит с магическия Париж, където от векове и за векове са се срещали, кръстосвали и обединявали култури, история, съдби на хиляди артисти, художници и поети, защото, препрочитайки стиховете на приятеля ми Иван Бориславов, в мен отново се взривиха спомени, импресии, реални и иреални картини от този уникален град.
       Бях чел неговите парижки стихове преди още да посетя за пръв път Париж през 1983 година. Припомнях си ги, когато почти цял месец със съпругата ми, дъщеря ми и сина ми обикаляхме музеите и катедралите, вървяхме по неповторимите булеварди и съзерцавахме импресионистичните пейзажи на Сена и нейните мостове, когато се удивлявахме на конгломерата от хора, архитектура и бит. Привечер се посвещавахме на удоволствието да прекарваме часове в библиотеката и изложбите в Центъра на модерното изкуство Бобур. Творецът, попаднал в този град, неусетно и постепенно усеща как се обогатява душата му от досега до неговите безценни съкровища.
    Споделям съвсем телеграфно спомена за моите "мигове с Париж" и в мен светкавично възкръсват монументалната архитектура на Нотр Дам и Бобур, Лувър и Дефанс, Пантеона и "Музея на човека", бляскавите витрини на "Самаритен" и "Прентан", на хотелите "Риц" и "Жорж V", цялата екзотика на Латинския квартал и прочутия Монмартър.
    Мисля, че със силата на таланта си Иван Бориславов успява вдъхновено да свърже тези невероятни пейзажи и постижения на човешката цивилизация със своята поетическа философия, много близка до моята чувствителност. Опитвайки се да задържа в себе си неговите поетически мигове, аз създадох няколко малоформатни литографии и рисунки — прашинки от тази огромна поетическа вселена. Не скривам удоволствието си от творческата ни връзка и затова ще споделя, че се опитах с присъщата на поезията лаконичност да нарисувам някои образи (по-скоро метафорични символи) на Париж. Не зная доколко съм успял, но желанието ми беше да споделя чувствата и вдъхновението си от Париж в единомислие с моя приятел поета Иван Бориславов.

София, 22 декември 1993 год.     

Любомир Йорданов

СПОДЕЛЕНО ОТ СЪАВТОРИТЕ НА КНИГАТА И СПЕКТАКЪЛА

Иван Бориславов:Библиофилското издание на съвместната ни книга „Мигове с Париж” е вече факт. Сбъдна се нашата отдавнашна мечта – да създадем изящна книга, рожба на синкретизъм, сливащ внушенията на две напълно автономни изкуства. Подобно  начинание продължава съвместните експерименти на Аполинер, Дерен и Дюфи, на Блез Сандрар и Соня Делоне, на Макс Жакоб и Дерен, на Елюар и Макс Ернст, на Елюар и Пикасо…За да се осъществи, е необходимо поетът и художникът да бъдат единомишленици, осъзнали своето духовно братство. „За да си сътрудничат, художникът и поетът трябва да бъдат свободни – пише Елюар. – Зависимостта те обезличава, пречи ти да разбираш и да обичаш.”
       Нашето сътрудничество датира отдавна, ти си автор на кориците на повечето ми стихосбирки, някои твои графични цикли  като „Разговор с безкрая” или „Разпятие в синьо” носят заглавия на мои книги или са именувани от мене, защото са инспирирани от мои стихове. Свързва ни творческо единомислие, от което лично аз се чувствам много обогатен.
Любомир Йорданов: Именно възможността за взаимно обогатяване ни тласна към експеримента с „Мигове с Париж”. Досега художникът винаги е бил в подчиненото положение – да илюстрира едно или друго стихотворение. В случая осъществяваме книга,  в която нашите изкуства съжителстват равноправно, нещо повече – аз като художник съм съавтор на поета.
       Интересува ме философската интерпретация на поезията. Привличат ме многозначните обобщения в твоите стихотворения, странната им логика, действаща на най-чувствителните струни на душата. Такава поезия откъсва от материалното, от бруталното, от вещоманията и сивотата и ни отнася в един илюзорен свят, по-силен вероятно и от дрогата, свят, за който си мисля, че има смисъл да се живее.
       Това, струва ми се, усетихме и двамата на моноспектакъла на Илия Добрев в театър „Манифактура”.
Иван Бориславов: Мисля, че за това особено допринася и силното артистично присъствие на Илия Добрев, френската музика, изпълнявана от флейтистката Теодора Германова, режисурата на Ана Драганова. Така че подзаглавието „Париж в три изкуства: поезия, графика, театър” може да бъде допълнено и с музика.
Любомир Йорданов:. Що се отнася до връзката между модерната поезия и  модерната графика, те,  макар и да са  с различна специфика, могат да упражняват еднакво силно въздействие с бързината на метафоричните обобщения, с вътрешното напрежение и сгъстената драматичност на образите, със своята синтетичност. Но и двете изкуства изискват подготвена публика.
Иван Бориславов: Към тази публика са адресирани нашите послания. Неслучайно книгата, съдържаща 11 мои стихотворения и 4 твои цветни литографии, е в 111 луксозни екземпляра.
Илия Добрев: Спасението, утехата ми от този побеснял, да, побеснял свят, са тези вечери с притихнали и искрени хора, дошли до малката сцена заради красотата, поезията. Не искам и да чуя за политика, не го приемайте ни най-малко като апатичност, като отчаяние. Това е гняв. И в този гняв викът ми на артист е: да се спасим, връщайки се  към духа, към доброто, към разума, към всичко, което ни прави човеци. Надеждата, че можещите хора на духа няма да се отчаят, да се предадат.
Иван Бориславов: Иска ми се да вярвам, че спектакълът потвърждава тази надежда. Именно тя ни е събрала в този камерен салон на среща с изкуствата.
Любомир Йорданов: В тази криза да се мъчиш да създадеш нещо напълно иреално на пръв поглед и да се стремиш към него с всичките си фибри, с всичките си сили…Да си творец не е професия, а  особен начин на живот, дори на самоотричане. Живот, който е на светлинни години от философията на днешното консумативно общество, не само на нашето, но и на западното.
Иван Бориславов:  Фактът, че първият от екземплярите, спечелен на търга, отпътува за САЩ, а другите стават притежание на любители на изкуството в България, вдъхва надежда. Хората осъзнават силата на духовността.

1994

КРИТИЧЕСКИ ОТЗИВИ ЗА „МИГОВЕ С ПАРИЖ”

      Състоя се премиерата на една интересна книга, съчетала поезия, графика и театър. „Мигове с Париж” е новата творба на поета Иван Бориславов. Библиофилското издание от 111 луксозни, номерирани екземпляра, придружени с по четири оригинални цветни литографии, асоциативно ни отвежа към Пол Елюар и Пикасо, но и към нов вид творчество. Негов радетел и инициатор у нас е Иван Бориславов, подкрепен от художника Любомир Йорданов. В началото на века Пенчо Славейков издава „Епически песни” в 13 екземпляра, но все пак трябва да признаем, че книга с оригинални литографии досега в България не е издавана. Художественото присъствие се усеща не само в приложените литографии, но и в цялостното оформление. Визуалната представа, която  се създава след прочита на всяко стихотворение с ретроспекцията на прекрасния Париж, видян през погледа на поет и художник, правят достойнствата й още по-големи. Всичко това, на фона на един приказен моноспектакъл на  актьора Илия Добрев /режисьор Ана Драганова/, ни дава повод отново да прочетем изящното стихотворение на поета: „Ти се завърна отдалече тук,  в Париж,// където никога преди не бе живял…”

                                                                                                               Анна Танева
1994

       Париж, пренесен в салон на улица „Панагюрище” с висящи по стените причудливи литографии, въздух, миришещ на изкуство в най-чист вид, камерна публика, загърбила шумотевицата на абсурдния живот вън на улицата, и дошла да се приюти под авангардно начупения покрив на един уникален театър/”Манифактура”/. На сцената – младо момиче-флейтистка – фино и изтънчено, един поет, чиста проба интелектуалец – Иван Бориславов, един нестандартен художник с въображение и страхотни приумици – Любомир Йорданов, и един актьор в черни делнични дрехи, в чиято уста словото  оживява – Илия Добрев. Хванати сме в клопката на Париж, а тя е толкова съвършена, че отрязва  пътя на мислите ни  към външния свят.

                                                                                                     Бистра Драголова
1994

       И стиховете на Бориславов, и литографиите на Йорданов са сладкият плод на една голяма и неутолена любов. Париж присъства силно в стиховете на Иван Бориславов, но при цялото си величие и неповторимост е по-скоро катализатор на едно вътрешно кипене, отдушник, който освобождава бушуващи поетически преживявания и предчувствия. Признанието на поета, че никога дотогава не е писал при такова вътрешно напрежение, говори именно за това. Париж просто му е отворил още една, нова и непозната досега врата към поетическата вселена. И поетът е полетял…На която и страница да разгърнете стихосбирката, които и стихове да прочетете, веднага ще усетите същността на поетическите му откровения. Нотр Дам, Сена, музеят „Гревен”, Бобур…Запленен, поетът иска да ги задържи завинаги в душата си и постига това някак си неусетно и бързо. Помагат му голямото дарование и неговата изключителна чувствителност. Получил подтик, той предприема емоционално пътуване към себе си.
       Странно и в същото време така естествено и логично е съавторството в тази книга на Любомир Йорданов – друг голям наш майстор на духовни ценности, мълчаливец в света на словесното, но доказан водещ глас и солист в света на изображението. Странното тук е само на пръв поглед – поетът и художникът правят заедно книга, при което художникът не е традиционният илюстратор, а самостоятелен творец.
       Зная, че много скоро отново ще протегна ръка към „Мигове с Париж”. Предчувствам го с увереността на жадния, незаситил своята жажда. Къде и колко често  нашият мрачен днешен ден ни предлага подобно пиршество, та да го забравиш лесно?

                                                                                                   Любомир Величков
1994

       Всяка творческа смелост днес е повече от завидна. Особено когато съпътства един риск, при това „споделен”. Имам пред вид библиофилското издание на „Мигове с Париж” – поезия и графика, чийто автори са поетът Иван Бориславов и художникът Любомир Йорданов – тандем, доказал отдавна плодотворността си. Книгата няма други претенции, освен да бъде това, което е. С което се вписва в контекста на днешната ни поезия, допълвайки и разширявайки го. Авторите на книгата я „въвеждат” в ново пространство -  това на театъра, на спектакъла, умножавайки и засилвайки въздействието върху читателя, респективно зрителя. Постигнатият в книгата синтез между поезия и графика тук е зрим, сдържано зрелищен сред пестеливия декор на парижки театър от Монмартър. Доколко са съвестими илюзия и автентичност в подобна визия? И двата мотива са нужни и в спектакъла въздействат достатъчно силно. Постигнато е  чудото на мимолетното докосване до „илюзията” Париж и се трансформира в съпреживяването на този магически град с визиите, които носи за вечни времена за културата на човечеството. Всъщност срещаме се с „парижките мигове” на двата авторови погледа, на поета и на художника. За Иван Бориславов Париж е не просто събирателен образ на символите му. Градът със своето минало и настояще е отправна точка за напрегнатия духовен размисъл на поета, чиито многопосочни рефлексии отвеждат по пътищата на трудната личностна идентификация на съвременния интелектуалец. Сам авторът споделя пред зрителя, че „след сънуваните пътища срещата с действителния Париж се оказва предварително извървян път” – може би единственият начин да разбереш чудото и безкрайността на всяка среща, особено с „този всевечен град на градовете”. Така в стиховете на Иван Бориславов се преплитат до сливане различните „действителности”, каквито и всеки от нас е изживял. Но той е имал шанса да срещне и открие творческото предизвикателство в тази среща и да я превърне в своя творческа история, безкрайна като празник, и още в 1986 г. да отпечата първия си „парижки” цикъл самиздатски, при това и библиофилски също – 9 стихотворения в 9 екземпляра /размножени, разбира се, в далеч повече/.
       Визията на метафоричното изкуство на художника Любомир Йорданов носи оригиналния поглед на твореца, стилизирал „взривените спомени, импресии, реални и иреални картини от този уникален град”, по собствените думи на автора. И той създава малоформатните си литографии като „прашинки от тази огромна поетическа вселена” не просто задържайки, илюстрирайки поетическите мигове на Иван Бориславов, но и създавайки „своя” Париж. Картините носят знаци от символите на града, решени в трите цвята на френското знаме – бяло, синьо и червено. И всяка графика в книгата е оригинал.
       Спектакълът „Мигове с Париж” в театър „Манифактура” показва, че пътят на превръщането на един факт в явление може и да не е толкова дълъг, когато е носен всеотдайно от  всички автори – режисьорката Ана Драганова, актьорът Илия Добрев, авторите на книгата Иван Бориславов и Любомир Йорданов и естествено зрителите, провокирани да съпреживеят образа на Париж и да открият в него себе си. И да преживеят поезията като спектакъл.

                                                                                                           Мая Атанасова
1994

       Тринайсет пъти в театър „Манифактура” ценители на поезията, живописта и сценичното изкуство се събираха, за да гледат необичайния спектакъл „Мигове с Париж”. Той бе изграден по едноименната библиофилска книга на поета Иван Бориславов и художника Любомир Йорданов. Това е първото по рода си издание в България. Едновременно с появата си то се превърна в театър. Заслугата за успеха бе и на режисьорката Ана Драганова, и на проникновеното изпълнение на актьора Илия Добрев. Изящното томче на Иван Бориславов е вече пръснато из частни колекции в цял свят.

                                                                                                           Ася Григорова
1995

       Това не е поезия на формулите, на пророчествата, а на интелектуалните озарения, които винаги имат емоционални основания. Такава е стихосбирката „Мигове с Париж”. Това е градът, в който не съм бил, едва ли някога ще бъда, а и да бъда – нямам сетивата на „французина” Иван Бориславов. Въпреки това с особена вътрешна ясност разбирам казаното от поета в неговия есеистичен предговор „Моят Париж”: „…оказа се, че реалният Париж прилича на недействителния Париж от моите сънища. Всичко ми бе до болка познато – и улиците, и паметниците, и шлеповете по Сена, и вкуса на топлия кроасан на закуска, и упойващия аромат на силното черно кафе, и дъха на парфюми по Големите булеварди, смесен с тежкия мирис на бензиновите изпарения, и неоновите сияния на Гранд Опера, и Сакре Кьор, предизвикателно белееща се на Монмартър, и шумоленето на първите есенни листа по алеите на Люксембургската градина, и разлистваните от вятъра книги на букинистите по „Ке Малаке”… Сякаш някога в някакъв друг предишен живот съм живял в този всевечен град на градовете…” /Разбирам го, защото подобно беше и моето усещане за Санкт Петербург – един град, за който знаех толкова, че веднага го възприех като свой./ А иначе трябва да кажа, че като продължител на една „парижка” традиция в българската поезия, поетът е оставил оригиналния отпечатък на своя дух върху възприемането на града. Едно лирическо възприемане, което ми се ще да бъде „захранено” и от новите стихове на Иван Бориславов, който още през 1979 пише: „Ще си отидеш , без да се простиш с Париж.//Но не за него, а за теб ще ти е жал.//Ти вярваше, че в стихове ще го спасиш,//а той съвсем безгрижно те е надживял…” Убеден съм, че едно по-цялостно изследване върху „парижката” тема в българската поезия, проза, есеистика, въобще – в българската душевност би представило и достойното място на Иван Бориславов в нея.

                                                                                                          Владимир Янев
2000

СВЕТКАВИЦА ЗА СПОМЕН, стихотворения, с корица и три илюстрации от художника Любомир Йорданов, Христо Ботев, 1994

ОМАГЬОСАНА ГРАДИНА

1.

Не отминавай мраморната статуя –
това съм аз,
но вече съм се уморил
да те очаквам…

2.

Нарисувах птица на асфалта,
а тя отлитна в песента.

Слънцето сега я прожектира
върху небесния екран.

И сянката й пада,
спасена в твоя поглед.

3.

Избухва вятър в снежната градина.

Дърветата се приютяват
в цветния ми сън.

Събуждам се и знам,
че те са разцъфтели.

4.

Нека бурята да връхлети
и съня ми да се сбъдне.

Ще уловя светкавица,
а после с изгорени пръсти
ще я препарирам.

Дори магията да се разпадне,
дори часовника да се разбуди,
дори да онемеят наковални и сърца,

и статуите да се върнат край дърветата,
ще си отида
без нищо да ти подаря,

освен една светкавица за спомен.

1979

КРИТИЧЕСКИ ОТЗИВИ ЗА „СВЕТКАВИЦА ЗА СПОМЕН”

     „Светкавица за спомен” – тази изискана и оформена с вкус стихосбирка е поредното кръстосване на два таланта. Поетът Иван Бориславов и художникът Любомир Йорданов са нейните автори. Един добре познат, вече наложил се в културния ни живот артистичен дует.

Александра Инджева
1995

         Честито за новата книга – Светкавица за спомен”. Много ми харесва!

                                                                                                             Золтан Кирай
1995

       Многогодишната преводаческа дейност на Иван Борисла­вов, есеистиката и изследва­нията му в областта на из­куствознанието формират една творческа личност с бо­гати и задълбочени познания, със сложна рефлексивност към света. Затова и поезията му е така интелектуална, дори и ерудитска, с изостряща чи­тателската рецептивност културологична напластеност. Това е по­езия, коя­то активизирамножес­тво и разнородни други тексто­ве, която разчита на предварителна информираност. С други думи - към нея не може да се подходи с инфан­тилна непреднамереност. Така лирическият герой в "Светкавица за спомен" - една до голяма степен антологична стихосбирка - се заявява не толкова чрез доминантите на външно емоционалното, колкото чрез разсъдъчно контемплативното. Сантиментите са отстъпили място на рационалното, което не се стъписва пред безпощадната вечност, срещу която е про­тивопоставен мигът, наре­чен човешки живот. Мигът е кръстопътят на времето, в който се съдържат посоките на други светове, разположе­ни не в географското прост­ранство, а в пространства­та на непрекъснато съизмерващото се с другостта творческо съзнание.  В крайна сметка мигът е кратката пауза между„Здравей" и „Сбогом" – достатъчна за нов полет над бездната на мисълта и словото, доста­тъчна, за да припламне свет­кавицата на спомена.

Бойко Павлов
1995

        Книга на познанието, за живота в неговите по-възвишени прояви, откровения на духа, облъхнати от вечността… В различна степен на фрагментарност или пълнота на поетичния изказ, стихотворенията носят мъдростта на светлия спомен, на искрената радост от естествената възможност да възприемеш по достойнство другите и себе си чрез тях. Така Вечността се идентифицира с красива идея, която очаква своето обяснение, а плененият от нея поет „прелиства утрешните дни”/„Махалото на Фуко”/. В поезията на Иван Бориславов категорията прекрасно изразява ценностното отношение на човека към света, а поетичните образи на Времето и Пространството отразяват и определени свойства и страни на действителността такава, каквато е или ще бъде:”там просякът раздава милостиня//мъдрец копае сухата пустиня//палачът плаче в смъртния си час//а барабанчикът засвирва весел валс//войникът е на пост пред парк от рози//скептикът подлудява от възторзи//подлецът пише донос срещу себе си//неукият решава сложни ребуси//щастливецът оплаква своя жребий…” Очевидният парадоксизъм и евристично-утопична тоналност разширяват мярката на поетичния дискурс и в стила на един Умберто Еко запазват пропорциите и зрънцето съкровение и лична памет, доверени на читателя. Като някакъв освободен от оковите на Времето и Пространството езотеричен дух поетът осъществява, увличайки и читателя със себе си, нов досег с непреходни явления в човешката култура, като върши това с мигновената комуникативна лекота на музикалното слово, в което езикът владее лиричния сказ и го създава без умозрителност и излишна философия, без криворазбран модернизъм, без стилови деформации. Своеобразна антология на най-доброто, създадено от Иван Бориславов, който винаги се е отличавал с умение да е постоянно на котва в културата, стихосбирката „Светкавица за спомен” излиза чрез издателска къща „Христо Ботев” като една изненада, косвено доказателство за жизнеността на българската поезия и в най-неблагоприятните за нейното развитие съвременни условия.

                                                                                                              Кирил Попов
1995

НЕБЕСНА АРХЕОЛОГИЯ, стихотворения, с корица и осем илюстрации от художника Любомир Йорданов, Иван Вазов, 1995 /Книгата е издадена с конкурс на Националния център за книгата/

Н Е Б Е С Н А   А Р Х Е О Л О Г И Я

Мечтаех някога да съм летец
или археолог.
А днес
седя пред своето бюро,
подобно мним монарх
на призрачна империя от думи.
Добре,
че моят дом
случайно се намира
между гробището
и летището.

Дори и нощем,
когато всички траурни процесии
са се изнизали в небитието,
прозорците кънтят
от тътена на самолети.

Докато пътниците горе
мълчат напрегнато
и търпеливо чакат
да наберат измамната височина,
там –
в гробището –
други мълчаливци
отплават безвъзвратно
в подземното небе…

И аз не знам кои са по-щастливи.

Между тях кръжа
като стрелката на компас.

Така изпитвам чувството,
че вечно съм на път.

Но защо заобикалям
угаснали огнища
от мечти изпепелени?

Аз ли ги разпалвах някога?
И кой неумолимо е вървял след мене
да ги потушава?

Все още
Любовта,
Надеждата
и  Отчаянието,
и другите годишни времена
са ми подвластни.

Нека астрономите се взират
с упорити телескопи във вселената.
Нека
археолозите разчитат
далечните шумерски хроники.
Нямам време да се занимавам с предсказания.
Проглеждам днес през свойте рани.

И чувам гласовете на всемира.

Не ми е нужно нищо повече –
достатъчен ми е стихът,
съзвучен с необята.

Значи аз съм още жив –
отново дръзнал
непоправимо да мечтая.

Вечер се изкъпвам в езерото на луната,
а сутрин
слънцето със златен душ
облива моята душа.

Готов съм да започна
и днешния работен ден.
Отново сядам пред бюрото,
а чувствам,
че отлитам.

Сякаш че съм сянката,
избягала от свойто тяло.

Ръкувам се, 
говоря,
слушам ви,
усмихвам се,
но всъщност мене тук ме няма.

И вие мислите,
че аз не бих могъл да оживея вчера.
И само утре мога да умра.

А аз отлитам вече
с ангелчетата от паметниците надгробни
и с мраморни крила
се връщам в Атлантида,
във Вавилон
или Халдея.

Издигам пирамиди сред пустините.
Предсказвам пътищата на звездите.
Гадая сънищата на царете.

Загивам в Троя.
И възкръсвам в Рим.
Разнасям ереси.
Осъмвам в епоси.

А после се преселвам
на друга някоя планета.

И само късно нощем
тук невидимо пристигам.
Ориентирам се
по гробището и летището.
И влизам у дома,
за да погаля
своите деца заспали,
които сутринта ще се събудят
с усещане,
че пак са ме сънували.

А аз съм подранил –
да ги изпратя на училище.

1979

КРИТИЧЕСКИ ОТЗИВИ ЗА „НЕБЕСНА АРХЕОЛОГИЯ”

      
       Мисля, че Иван Бориславов, винаги насочен към по-обобщени философски категории, има свой принос, своя художествена намеса в разбирането на Времето, което в най-новата му стихосбирка, озаглавена оксиморонно „Небесна археология”, е ту „страстно вплитане на всичките сезони”, ту се измерва с изречени „думи, по които полепва прах”, но които винаги инхалират  поета със съпротивителна сила, за да не го отвеят вихрите. Времето е абсурдно припомняне на бъдещето /”Новини”/. В „Есенно завръщане” лирическият говорител е приседнал извънпространствено и извънвремево в есента и „разлиства ръкописа на небето”. И този почти абстрактен образ е обагрен от проблясъците на спомените – „ангели с криле от милост, с длани от утеха”. Дори в стихотворения с по-ясно изразени социални въпроси Иван Бориславов засяга и темата за космическия кръговрат /„Старите приказки”/. Такива стихове са пронизани и от отчаяние, от губене на надежда и търсене на брод чрез магията.
       В широкото място, което заема приказката в асоциациите на поета, тя е не само в самото начало, при опознаването на света, тя е също  и начин за строене на психологически спирали и вдълбочаване на новите образи, посредством острия метафоричен изказ и чрез езическата зареденост на притчата /„Огледален свят”/. След това „сецесионният стил” на посветения и в живописта поет: „Забравил сребърното бъдеще на своята гора, //аз се опитвам златното й минало да разбера - // броя дърветата, пресмятам старите години,//небесни острови изплават в процепите сини.//От нишката на спомен паякът изплита мрежа,//след миг се скъсва тя от тежестта на скрежа.” Усетите и мислите на поета са изстреляни в необятната траектория на космическото и даже в отвъдното, затова и най-земният образ, като този на майката, е разпънат до динамичен поетически образ /„Букет от мълнии”/. Художествените достойнства на Иван-Бориславовата поезия са осцилирани магически от илюстратора на книгата Любомир Йорданов, доловил с изтънчените си сетива една поезия, в която доминира не пространственото разгръщане на образа, а вложеният размисъл, медитацията.
      Право на поета е да бъде прозирно ясен или завоалиран в изказа на своето отрицание спрямо настоящата действителност у нас. Защитникът на подобен либерален дух е и тази книга.

                                                                                                              Кирил Попов
1995

ВЗРИВЕНИ ДУМИ, поетически и визуални колажи, с предговор от автора „Колажът – начин на употреба”, художник на корицата Ивайло Нанов, Нов Златорог, 1995

КОЛАЖЪТ – НАЧИН НА УПОТРЕБА

         Съзнателно перифразирам заглавието на най-известния роман на Жорж Перек ,,Животът. Начин на употреба”. Ще говоря за колажа, а творбата на Перек е красноречив пример за приложението му в белетристиката.
         И така – какво е колажът? Детска игра? Забавен пъзел? Мозайка от невероятни образи? Клопка, заложена на кръстопътя между сериозното и пародийното?  Примамка за онези, които приемат живота като постоянна главоблъсканица? Обърнем ли поглед към миналото, ще се убедим, че този способ е стар колкото света. Метафората идва сама: творение Божие или не, светът е може би сам по себе си най-внушителният колаж.
         Що се отнася до изкуството, колажът е една от неговите неоспорими и автентични форми. Той се появява винаги, когато художникът си е поставил за цел да увеличи декоративната стойност на творбата. Ще го открием в иконите от византийската школа, както и в българската иконографска традиция. Но нека не се връщаме толкова назад. Оригиналността на модерния колаж е в това, че посредством  него възникват автономни творби на изкуството. След като през 1912 година Брак и Пикасо въвеждат в живописта своите ,,папие коле”, те налагат кубистичния колаж като пълноценен художествен способ. Нещо повече – утвърждават чрез него една нова пластическа концептуалност. Типографските знаци, късчетата ,,сурова” материя – нотни петолиния, парчета от вестници и афиши, цигарени пакети, кибритени кутии, карти за игра, зебло, тапети  и прочее, насищат ,,папие коле” с интимна поезия, чиято вътрешна красота е подчинена на определена лирична ритмика.
          За разлика от Брак и Пикасо, сюрреалистите и особено Макс Ернст използват колажа не за да изтъкнат пластическата стойност на образа, а за да го разрушат, да взривят традиционната композиция. Строгата логика на кубизма е атакувана от презиращите логиката сюрреалисти. Те тръгват от определението на Лотреамон – ,,хубаво като случайна среща на шевна машина с чадър върху дисекционна маса”. Всъщност това определение само по себе си е колаж. Така че ако става дума за поетическия колаж, негов родоначалник не е нито Аполинер, нито Блез Сандрар, нито Андре Брьотон, нито Тристан Цара, а техният предшественик, авторът на ,,Песните на Малдорор”. Аполинер експериментира като съчетава в стихотворението си ,,Понеделник на улица ,,Кристин” случайно дочути фрази, бегли зарисовки, различни гледни точки. В резултат се получава интересна полифонична творба. Блез Сандрар е автор на книгата ,,Документални снимки (Кодак)”, една невероятна мистификация, колаж, съставен като ,,късометражен филм” от изречения, взети от популярния на времето роман на Гюстав Льоруж ,,Тайнственият доктор Корнелиус”. ,,Имах жестокостта – признава след години Сандрар – да занеса на Льоруж един сборник със стихове, за да види със собствените си очи и да прочете сам двадесетината оригинални стихотворения, които  бях изрязал с ножица и бях публикувал под свое име. Каква наглост!”
         Андре Брьотон използва същия метод едновременно с налагането на ,,автоматичното писмо”. Тристан Цара препоръчва колажа, като настоява, че стихове могат да се създават от произволно набрани изрезки от вестник. Разбърквате ги в шапка, изваждате ги и ги нареждате една до друга. Стихотворението е готово. Но ако за дадаиста Цара това е достатъчно, сюрреалистът Брьотон съвсем целенасочено подрежда вестникарските изрезки и съставя асоциативно натоварени текстове. Елементът на изненадата се засилва от докосването и сблъсъка между специално подбраните предварително изрязани заглавия и части от изречения. В тази на пръв поглед забавна и безгрижна, но всъщност майсторска игра на семантични знаци и смисли, искрата пламва от стълкновението между най-баналните фрази и най-обикновените думи, за да блесне светлината на внезапно възникналата непреднамерена поезия.
         Такъв е пътят, избран от мене при експеримента с поетическите колажи, събрани в тази книга. Впрочем два от тях – ,,Каприз № 13” и ,,По заглавия на Миро” – дават представа за други способи и подсказват многообразието на метода. Ще добавя, че първият от колажите е от 1976 г.,а последните ,,взривени думи” са от настоящата 1995 година. Създавани в продължение на две десетилетия, те са в някаква степен свидетелство за нашия сюрреалистичен свят. Ако има ключ към тях, защо да не го посоча? Откривам го в прозрението на майстора на живописния сюрреалистичен колаж Макс Ернст: ,,Какво е най-благородното завоевание на колажа? Това е ирационалното. Това е внушителното изригване на ирационалното във всички области на изкуството, в науката, в модата, в индивидуалния живот на хората, в обществения живот на народите. Който казва ,,колаж”, той казва ,,ирационално”.
         Спирам дотук. Надявам се останалото да ви кажат моите колажи. Дано ви убедят, че способът съвсем не е изчерпан.
         Дочувам стъпки зад гърба си…Най-нетърпеливите могат да продължат играта. Защото колажът е все пак игра.
         Що се отнася до мене, спирам в мига, когато тя е най-забавна. В следващия миг вече би се превърнала във всепоглъщаща страст. А ме чака един недовършен сонет…

                                                            Иван Бориславов

ЛИТАНИЯ В ПОЛУНОЩ

                        На Енчо Мутафов

Все по-често ме обзема страх от мен самия –
че и моят ден започва не с молитва,
а със сутрешния вестник.

1993

изповед на аристократ
Искам да живея
в Огледалния свят
благородна идея

Ако е смърт,
да е мигновена
Новият свят е негостоприемен

Убийците са
между нас

Както обикновено
не обичат джаз

лешояди
Не се отчайвайте
всичко по реда си
    Краят остава за вас

КРИТИЧЕСКИ ОТЗИВИ ЗА „ВЗРИВЕНИ ДУМИ”

       Иван Бориславов не престава да експериментира и да измисля неправени у нас неща – ще го докаже и  следващата му книга „Взривени думи”. В нея стихотворенията колажи са „съшити” изцяло заглавия във вестници и списания. Идеята му е хрумнала от многотията на заглавията, които ни заливат, а резултатът са великолепните модерни стихотворения, които се подготвят за печат.

                                                                                                 Ася Григорова
1995

       „Взивявайки” думите, Иван Бориславов се придържа плътно към деструктивноразрушаващата стилистика и семантика на авангардистичния тип творческо осъществяване. По метода на колажа, той отделя единици от безброй вестникарски заглавия, фрази или просто синтагми, обсаждащи или по-точно изграждащи нашата за съжаление все по-вербална действителност. Това пренареждане не образува словесен хаос, безпорядък, както призовават епатажно настроените дадаисти, а търси създаването на някакъв значещ нов текст, търсят се асоциативни припламвания, смислови релации, колкото и странни да са те. Търси се, по думите на автора, „светлината на внезапно възникналата непреднамерена поезия”. Книгата очевидно е ориентирана не към читатели, схващащи изкуството като задължително отражение на действителността, а към публика с елитарно култивиран вкус, притежаваща необходимата широта на рецептивния диапазон.

                                                                                                            Бойко Павлов
1995

        Експеримент, който е по възможностите само на истински оригинален творец – така може най-кратко да се характеризира току-що появилата се нова книга на поета Иван Бориславов „Взривени думи”. Странните метафори и образи от двадесет и петте поетически и двата визуални колажа, включени в тази книга, се взривяват в епицентъра на собствения ни живот. Авторът използва изрязани заглавия от вестници и списания, изтръгва ги от първоначалния им контекст и ги разполага според прищевките на анархистичната си фантазия. Така те зазвучават по един дързък, провокативен и безспорно самобитен начин. Разглеждан във философски аспект, този акт на поета означава да откриеш непознатото посредством онова, което е известно и ти е под ръка.
      Обречен от динамиката на живота като всеки един от нас да започва деня си „не с молитва, а със сутрешния вестник”, както признава в краткото си стихотворение, написано собственоръчно и поместено във факсимиле на четвъртата корица като своеобразен контрапункт на цялата колажна книга, Иван Бориславов не приема ролята на пасивен читател. На пръв поглед с небрежна лекота, а всъщност със завидно майсторство, той превръща вестникарските изрезки в първоелементи от един нов фантастичен свят. Там те се противопоставят на конвенционалната логика, влизат в причудливи взаимоотношения, придобиват тайнствени измерения, тласкат ни към иреалното, за да открием изведнъж в тези философски, лирически или иронични, сякаш спонтанно родени стихове колко абсурден е собственият ни живот, колко сюрреалистична е нашата посткомунистическа действителност. Защото в поетическите колажи на Бориславов се преливат реалното и въображаемото, лиричното и трагичното, радостта на духа и отчаянието от гротесковата абсурдност на днешното ни битие, самоиронията и саркастичният черен хумор, пародирането на баналните истини и издевателствата над обичайното.
       Дали с всичко това авторът не се стреми да ни подскаже, че изкуството е не толкова цел, колкото възможност за промяна на човека и света? Но нека предоставим на критиците да отговорят на този въпрос, докато анализират тази първа по рода си у нас, а може би и в Европа необичайна книга. Ние предпочитаме да следваме приумиците на изтънчената асоциативност на поета, а и художника Бориславов, и да се включим в увлекателната му игра като негови съавтори – читатели и зрители.

                                                                                                      Добрина Славова
                                                                                                      1995

      Поетът обогатява с новите си изяви идеята за изкуството като вид божествена игра, а не каквато и да е форма на отражение. Навлязъл плътно в Светая светих на модерното изкуство, Иван Бориславов ни поднася една съвършено парадоксална от гледна точка на традиционализма книга /„Взривени думи”/, в която равностойно се изявяват както поклонникът на Ерато с неговото дълбоко убеждение, че забавната и безгрижна на пръв поглед игра на съставяне на асоциативно натоварени текстове е всъщност майсторска игра на семантични знаци и смисли, в които „искрата пламва от стълкновението между най-баналните фрази и най-обикновените думи, за да блесне светлината на внезапно възникналата непреднамерена поезия”, така и модерният художник, който двадесет години работи в непозната за почитателите му област на изкуството, в която познанието се свежда до замяната на реалната действителност с нова реалност, озарена мистично и с глъбинно проникване в красотата и загадката на човешкия дух, във вътрешния скрит живот на човека./…/Създадени уж по волята на случайното попадение, стиховете колажи по някакъв мистичен път, интуитивност и инспирация се идентифицират с познатия образ на поета, който търси истината в мъдростта, в леката себеирония, но винаги оставя зрителя и читателя в скептичната тоналност и усещането за преходност и противоречивост и в живота, и в изкуството.

                           Кирил Попов
1995

       В Народната библиотека „Св.Св.Кирил и Методий” бе предадена колажната книга „Антропофазис”. Авторите Жулиета Будинова и Атанас Василев били вдъхновени от „Взривени думи” на Иван Бориславов. Поетът пръв в нашата литературна история преди година съчета двата най-противоположни жанра – поезията и вестникарските заглавия. Така се появи първата колажна книга у нас./…/ „Както се знае, играта е заразителна и ние побързахме да отговорим на предизвикателството на поета Иван Бориславов” – споделиха Будинова и Василев.
                                                                                                       

    Валя Стоянова
1996

       Много ме заинтригуваха твоите колажни експерименти. Най-после и журналистиката да намери полезно и умно приложение.

                                                                                                      Георги Райчевски
2000

ДОКАТО ДИШАМ, стихотворения и поеми, с предговор от Георги Цанков „Под наркозата на стиховете”, с корица и три илюстрации от художника Любомир Йорданов, Перо, 1996 

ДОКАТО ДИШАМ

Студени ветрове отвяват жълтите листа –
непечелившите билетчета от лятната лотария.
Един-единствен лист, изтръгнат от изящната хералдика на есента,
пъстрее празнично в хербария.

Живот – безкраен наниз от сбогувания и раздели…
В дърветата, парализирани от снеговея,
гнезда като спиртосани сърца тъмнеят: птиците са отлетели.
И само аз в гнездо от мълнии живея.

Заричам се, макар и с атрофирали в мълчанието алвеоли,
докато дишам, вместо безнадеждно да се моля,
да си повтарям тази клетва чудновата:

,,Дори една-едничка лястовица прави пролет!”
Ще се опивам от предизвикателството към съдбата.
И все така ще продължавам да се взирам в необята.

1994

ПОД НАРКОЗАТА НА СТИХОВЕТЕ

       Пристъпвам към тези редове не като към литературоведски ребус, а с почти магическото усещане за съпричастие, което ме завладя, докато четях посветеното ми нетрадиционно обръщение към стихосбирката „Небесна археология": „за спомен от времето, когато светът миришеше на забранена свобода". То отключи стаената в душата ми тъмна стаичка с вълшебни спомени, където през годините ние с него - далечни роднини от категорията „родство по избор" - се срещахме, за да събеседваме сладко за съ­кровените неща, които догмата не можеше да ни отнеме - за моста Мирабо, който бяхме виждали само в сънищата си за щастие, за стиховете, картините и книгите, които ни помагаха да се чувстваме живи и да се надяваме, че освен толкова болезнено осезаемата долна земя, по която, уви, изранени, трагикомично се движехме, има и друга - дори в най-обикновените и делничните ни фрази се спотайваше общият копнеж по горната земя.
        Има люде, сред тях и рояк пишещи братя, които успешно успяват да се приспособят, да съвместят  надвременността  на  словото  с  конкретната битийност на конюнктурата, но Иван Бориславов никога не е бил от тях. От немалко години хиляди радиослушатели свързват името му с вълнуващия моноспектакъл, в който той като внук на Шехерезада ги развеждаше из призрачно-красивите чертози на поезията и багрите. Можете спокойно да го подложите на „детектор на лъжата" и ще се убедите, че наистина не умее да пише за неща, които не са докоснали сърцето му: във времето на фалшиви фанфари и кървавочервени хоругви, той възкресяваше „светлината, която остава" след вечните спътници на духовността, които ни помагат да открием „третото око" и с цената на огромни лишения доизпипват кабалистичната формула на философския камък и на живата вода. Не се учудвайте, че ще откриете сред тях и самия Иван Бориславов, древен дух, вечен търсач на Светия Граал, личност от изчезващата раса на благородниците, генетично свързан с тайнството на съграждането, неподвластен на стихиите на разрушението и анархията.
       Още с първата си стихосбирка „Възмъжаване", през пагубната за демократичните ни химери 1969 година, той се захвана отново и отново да осмисля проклетите хамлетовски въпроси, отглас от които долавяме във всяка следваща негова книга.   Разбира   се,   мъглата   на   съмненията   в началото беше толкова плътна, колкото и буре­носните облаци над литературните му връстници. Проклятието и чародейството на поезията го настигнаха в жестоко време, когато надеждите се сблъскаха със зловещите стени на страха и „класовата" ненавист, когато вестоносците на варварите атакуваха с фалцетите си стадионите, защото не успяваха да проникнат в светилището на опакованите като пашкули души. Той не се изплаши от опасното си призвание и ароматът на забранена свобода одухотвори стиха му. Спомнете си безпогрешната аутопсия на безвремието в съвършената му малка поема „Сечище”:

             Върху поляната лежаха
             гилотинирани династии от дървета
             с корони, сгромолясани в тревата.

       Колцина по онова време си позволяваха да изрекат суровата констатация:

             Стоим безмълвни в своя ден,
             сред своето жестоко сечище.

             Обещаващият безметежност пакт с Дявола, надничащ зад целофанената лъжа на кухите „ап­рилски сърца", не смогваше да обвърже верните жреци на поезията, които предчувстваха - също като учителя си Маларме - ласката на Лазура и потъваха в премълчаните думи. В онези години Иван Бориславов търсеше потвърждение на правото си на самотност, мечтаеше за спътник под озониращия метафоричен дъжд и откри огледалното си изображение в душата на един художник. Днес вече е трудно да се каже къде е границата между дръзкия рисунък на Любомир Йорданов и територията на поета, симбиозата между двамата е толкова съвършена, че в поемата „Ателието на моя приятел" пазителят на думите сякаш е постигнал най-изповедния си автопортрет. Ателието, акрополът на спомените, се слива с криптата на Книгата, за да ни под­скажат чрез акта на взаимопреливането, че „сред безброя очевидци някой трябва да е ясновидец".
       Лесно и шаблонно е да се говори, че творецът е подвластен на една тема, която цял живот интерпретира във всички възможни варианти. Четях в ръкопис новата му стихосбирка „Докато дишам", затворих очи и си представих двете мощни сонетни криле, двете симетрично раз­положени поеми просветнаха в ефира на въобра­жението като фениксови пера. Беше невъзможно да не се запитам каква е първопричината за това избухване на просветления дух, откъде е минал сбъркалият века си пътешественик? Иван Бори­славов никога не е робувал на монотонната монологичност, защото е научил рецептата на алхими­ците как с „мастилото на мрака" да пише „своя слънчев стих". Зад гърба му останаха трудни пъ­тища: изчерпа сметките си с безвремието в „Гнездо над бездната", възпя своя приказен и реален Париж в „Мигове с Париж" и се зае с най-трудно­то, нарами „честния си кръст" да достигне до същината на тайнството „поезия", да осмисли метафоричния сблъсък и привличане между дол­ната и горната земя. Особено важно, за да раз­берем нетрадиционните му за български поет подбуди, е да не забравяме философската фи­нална поема от стихосбирката „Разговор с безкрая" - „SOS". Там бе зададен един на пръв поглед не особено сложен въпрос:

             Защо се утешаваме,
             че приказките съществуват,
             когато няма на кого да ги разкажем?

който обаче повлича дълбоки метафизични раз­мишления. За да разгадаем посланието на Иван Бориславов, ще трябва заедно с него да отгово­рим: какво са приказките и защо вълнуват душите ни, какви бариери стоят пред входа на приказния свят и за кого са предназначени магическите заклинания? Догматиците се гордееха с лозунгите в псевдогражданските си версификаторски тиради и по никакъв начин не позволяваха на Словото да скита из омагьосаните селения, освен ако това не бяха   владенията   на   Рогатия.   Те   еднопосочно постулираха, че безсмъртието е само за загина­лите в класови сражения и тутакси откриваха „гнило декаденство" в мистичното откровение

             когато промълвя Живот,
             под другото небе отеква Смърт.

       Под другото небе се оформяше духовната компания на Иван Бориславов, с машината на времето тя пътешестваше из други времена и проповядваше други идеи - разгадаваше лаби­ринта на Дебеляновата блудна царкиня и почиваше под чаровната мелодия от стансите на Албер Самен, изследваше взривената от Аполинер „зона" и тълкуваше гатанките на сфинкса Андре Брьотон. Авторът на „Небесна археология" и „Докато дишам" не е от монологистите, които разговарят сами със себе си, той пита и отговаря, поддържа активно полифонията на посветените рицари на европейската цивилизация. За да достигнем до същината на интелектуалното и емоционалното му послание, трябва заедно с „малцината избранници" да сме изкушени от докосването до живата тъкан на Книгата, да бъдем зидари на кулата на отново намерения език. А това ще рече да сме изстрадали и примамливите обещания на деструкцията, да сме отхвърлили Сирените, които обещават красиво „да не бъдеш" и да сме поискали категоричната отговорност на „да бъдеш", но вече със самочувствието, изразено недвусмислено в „Есенно завръщане":

             Опитах се да разбера света.
             А отсега нататък нека той ме разбере!

       Прозрение, достойно за шекспирова трагедия, то свидетелства за мъчителното лутане на съвременния човек, за осеяния с препятствия и ями негов път към Божественото. Днес Иван Бориславов несъмнено е по-близо до Божията искра от когато и да било преди, от сонетите му тече ясна кръв, а чрез нея той изпитва силата на нашата вяра, устойчивостта на нашата надежда, чистотата на нашата любов. Полюсите в съз­нанието му не са така раздалечени, както винаги са ни изглеждали в младостта, затова пък между тях бушуват магнитни фъртуни, прескачат флуи­ди, и вместо да се бои от капаните на магнетизма, творецът сам ги предизвиква. Само лекомислени­те не се досещат, че за това е необходим сериозен метафизичен опит и съзнание за матрицата на спасения език, на отвоюваното от кладенеца на миналото бъдеще.
       Спомените, раните от предходното и пре­ходното винаги ще кървят, но настъпва мигът, когато ги възприемаме като „открехната врата към други светове", към неизвестното. Ето така се впускаме в света на Старите приказки, като противодействие на униформените цветни телеви­зионни сънища, на жестоката безсистемна мито­логия на модерния свят. За да се отстрани от бру­талната действителност, поетът е успял да призове своето „отстранение" - то ще му помо­гне да премине през подгизналото в кървава роса земно кълбо, да прелети край гибелното атомно ядро, да се пребори с вездесъщите компютри и непознаващите болката роботи. Срещу всичко това той противопоставя своето изградено от магически думи кралство и дори се провъзгласява за „мним монарх на призрачна империя от думи". Ето я предпоставката за изучаването на „небесната археология", на висшето изкуство на озарените, които кръжат между висините и „подземното" небе, за да обединят необединимото. Там долу, в уж кошмара на небитието, за тях вече не е нищото, там ги очакват душите на ближните, там е майката, последната преграда пред бездната, след която идва и нашият ред. Да, там духът може да загине в Троя, но да се възвиси в Рим, да постигне истината на „другия живот" в светещата с прощален блясък Венеция. Този вечен кръговрат не е проповядваното от готовите да се превърнат в червеи марксисти затворено в улица без изход присъствие на колективния човек, а излитане на освободената личност над мрежите на времето и простран­ството. Само този, който е „обречен да бъде жив, докато светят раните в сърцето му", който е преминал през умората и безнадеждността на „предядрената зима", който е бил подготвен за анихилация, но е открил ръждясалото ключе на надеждата и чудодейно се е събудил сред гради­ната на приказките, може да долови контрапункта и събира сили да мечтае за онзи миг,

       когато се изправя поваления в калта човек.

       През какви ли блата не гази нашето поколе­ние, почти бяхме повярвали, че се намираме „в безлюдната чакалня на смъртта", очаквайки ни­щото вегетирахме сред „зимната арена на жи­вота", а „щастливците” сред нас като че ли замръзваха „като в стопиран кинокадър”:

                   Опасно е да мислиш,
                   да пътуваш,
                   да говориш!

- и постепенно пред очите ни те зловещо се вкаменяваха. С всяка своя следваща поетична крачка Иван Бориславов все повече се отдалечаваше от каменните истукани, той преоткри­ваше механизмите на болката и относителността на смъртта, възкресяваше погребаната традиция и възвръщаше християнското значение на вярата, пътуваше насън из чертозите на поезията и все повече от премълчаваните думи се промъкваха в стиховете му. Затова и толкова често го посе­щаваше аритмията - и сърдечната, разбира се, но и творческата, оная, която с изненадващи конвул­сии разтърсва дървото на познанието и взривява скритите емоции. Есенното му завръщане не е патетично, гръмогласно, триумфално (пази Боже от триумфа на диктатора!), но е трайно. Вие се самодивското хоро край него, парчета от мазилката на паметта се ронят, някои стихове са сякаш самозапалени от безнадеждност, но в поемите „Квадратурата на кръга" и „Заговезни" няма злокобно усещане за тленност и небитие, а напротив, религиозно любопитство, нетърпение за хубави новини, досещане за прозрения, които осеняват само големите поети:

                   Милост за вкуса горчив на свободата
                   Милост за мира на всички мои братя

които хармонизират с едно от най-значимите му заклинания:

                   Благодаря за думите, в които има светлина…

             Всъщност Иван Бориславов трябва да бла­годари най-вече на себе си за тези преоткрити думи, защото преди да достигне до тях, дълго се е лутал из мрачните дебри на безнадеждността и е излязъл от пустинята, понесен върху крилете на вярата си в Старите приказки. Спасяваме се от лукавите ходове на Сатаната, душите ни остават отворени за Божието слово, за малкото прозорче към горната земя, през което минаваме с помощта на вълшебните думи. Поетът вече е отговорил на свръхтрудния въпрос: „как от отчаянието да изтръгна вяра?". Мнозина, поели пътя на Голготата, умират в подножието на хълма, без да дочакат отговора. Ужасно трудно е да се издържи, особено когато „конниците на Апокалипсиса танцуват валс върху площада на света", когато Смъртта е забравила романтичната езда на сивия жребец, а долита мигновено с крилати ракети. Но спасението зависи от нас самите, стига да издържим до щастливия финал на вълшебната приказка, като престанем да населяваме пустошта с безумни чудовища, а я облагородим с „човечност свята". Но и днес не са малко адептите на разрушителното изкуство, освобождаването от оковите на канона винаги е отвеждало слабите към отпускане на дремещия в тях инстинкт за насилие над словото, за присъединяване към безчислените полкове на съвременните варвари. Иван Бориславов е от другата страна на барикадата, с пълното съзнание на строител и рицар, той защитава максимата си:

             Светът едва ли ще просъществува,
             ако в самите нас не го спасим.

             И с търпението и самоотдадеността на археолог той спасява всичко, което успява да побере в паметта си: готов е да набере букет от мълнии, за да изтръгне спомена за най-скъпото, за майката, от прегръдките на вечния студ. В подобен миг в един-единствен гроб се побира цялата вселена - със страховете и с комплексите на живите, с мъдростта и със силата на пре­миналите в отвъдното.Всичко това е възможно само под наркозата на стиховете и вероятно е единственият животворен наркотик за вярващите, за посветените. Наистина

             под наркозата на стиховете
             светът изглежда неизменно друг

и ние неусетно осъзнаваме колко отдалеч сме тръгнали, за да се появи „квадратурата" на кръга, да преминем в четвъртото измерение и безмълв­ните метафори да натежат от сакрален смисъл. Тогава се осъществява простото чудо, стопява се „абсурдния театър на марионетки" и бликва този лечебен стих, „в мълчание роден", за да възвести златния век на щастливеца, богат с „лазурното си детство". С отчаян жест на дързък оптимист той ни доверява своя неповторим „корабен дневник”,където възкресява посланиците на чужди, непоз­нати светове, готовите да отплуват с ладията на Харон „стари капитани".
       В святия миг на озарението отново заедно с поета се оказваме в ателието на художника, в кралството на вълшебствата, където „последния стих от изчезнал отдавна език" се материализира, дружината на мъртвите и живи пророци е готова за бдение, а светлината на духовността волно плисва към нас. Вече не е необходимо да питаме на кого ще разкажем приказката за живата вода, кому ще я завещаем, „когато в сърцето избухне внезапно инфарктния миг", защото тя е преми­нала от безвремието във Вечността. Остава ни само заедно с Иван Бориславов, докато дишаме, да не забравяме молитва по Заговезни:

             Милост по несподелената докрай любов
             Милост Господи за моя непресекващ зов

септември 1995- април 1996                                                       

Георги  Цанков

КРИТИЧЕСКИ ОТЗИВИ ЗА „ДОКАТО ДИШАМ”

       Връх на личното му формотворчество е стихосбирката (“Докато дишам”): с абсолютната й симетрична подредба, с изпипаните поеми  “Kвадратурата на кръга” и “Заговезни”, но най-вече със сонетния цикъл “Бермудски триъгълник”. Историята на българския сонет вече е немислима без името на Иван Бориславов.

Иван Матанов
                                                                                                                        1996

         Заглавието на стихосбирката „Докато дишам” е като прокимен, като клетвен стих, който въвежда в общата тоналност на книгата. То внушава не идеята  за творческа равносметка, а за непрекъснато развитие в определена интенционалност. Строго определителна за творческия натюрел на поета, луксозно издадената книга има структура, основаваща се на законите на симетрията, определени и като „квадратура на кръга”, която изразява семантично наситената ключова дума пространство не толкова стереометрично, колкото деистично, с космическо усещане за богатите възможности, с които природата е надарила човешкия дух./…/Спасението от отчаянието е във вярата на силния човешки дух, а не в двуострия меч: „Дървото на познанието се разлиства от словата му зелени// и го обгръща с ореол дори след най-безсмислената дива сеч” /(„ХХ век”/ В подобни стихове се откриват най-добре философията и хуманизмът на поета, особеностите на неговия дуализъм и скептицизъм./…/Събитието, поводът, случаят, историята са в психологическото, вътрешното пространство на стихотворенията и в тази интроспективна хронологическа трансформация времето губи своите категорични координати, миналото става настояще, в което по пътя на аналогията Бориславов изпраща своите нравствено-етични изповеди към читателя. Отместил на голямо разстояние темпоралните граници на своя поетичен изказ, поетът създава един нов тип лирически герой, чиято основна черта е недоволството от сегашната действителност и още повече от моралния дефицит, сред който живеем/”Последният от Термопилите”/. Вътрешно изразената сонатност Иван Бориславов обогатява вариативно. Лирическият герой, идентифициращ се в изповедно поетичната форма със самия поет, не се смята за вълшебник, а за „щастлив човек - //бедняк, богат единствено с лазурното си детство”, което не само като идея е щастливото начало на творческия път /”Златният век”/. Антитезата е социално обагрена, тя е необходима, за да повярват взаимно едно в друго неизразимото и творецът. Когато „марионетките замлъкват сърдито”, едва тогава, освободен от веригите на социални условности и ограничения, бликва роденият в мълчание стих /„Просто чудо”/. А природните чудеса и възхищението от тях са антитетично противопоставени, за да се разкрие един от творческите секрети на поета – „че винаги с мастилото на мрака// аз пиша своя слънчев стих”./…/ Единен и постоянен в идейно емоционалната тоналност на своите съвършено нетривиални стихотворения, Иван Бориславов е клетвено ангажиран към това и за в бъдеще: „Ще се опивам от предизвикателството към съдбата.//И все така ще продължавам да се взирам в необята.”

                                                                                                              Кирил Попов
1997

       Благодаря Ви безкрайно за пожеланията и за стихосбирката „Докато дишам”, която дойде тъкмо навреме – стихотворението „Одисея” прозвуча на вечерта на българската поезия в ИНАЛКО/Париж/ на 10 януари. Надявам се преводите на Ваши неща да бъдат готови до следващата вечер на българската поезия. Самата аз не очаквах такъв успех на вечерта на 10 януари, беше истинска авантюра, която развълнува много сърца и много хора изявиха желание отново да прозвучат стихове на български поети. Ще търсим повод тържеството да се повтори скоро.

                                                                                                      Елена Фулийарон
1997 

       „Докато дишам” е спомен от рицарските времена на поезията. Словото – молитвено тържествено като хоругва – внушава прорези към вечност през мимолетностите на живота. Докато някои пресмятат колко дъна има кризата и с неутолимо сладострастие вещаят как България щяла да загине, Иван Бориславов продължава да пише своите стихотворения „върху листа на небесата”. Пише, за да повярваме най-после, както сам казва, „в духа, а не в двуострия отровен меч”. Това не е наркозата на нечий друг живот, прочетен вече у Рембо и Блез Сандрар или видян у Цадкин. Това е Иван-Бориславовият живот. Неговата религия е поезията. Малко са поетите, които с такова благоговение обитават пространството на стиха. Да превърнеш живота в метафора не е кой знае какво изкуство. Но когато метафората стане живот – това е тайнство, върху което се гради истинската държава на духа.
            Всичките петнадесет книги на Иван Бориславов, и последната – „Докато дишам”, са в този градеж. Европейското им самочувствие е оправдано: те вече владеят онова все още приказно за убогото ни всекидневие време, когато духът на поезията ще бъде тяло, плът и кръв на обществото. „Докато дишам” е една от европейските книги в българската поезия, защото е намерила своя път към надеждата, просветлението, хармонията. Има поети, които цял живот гонят неизразимото./…/ Ако заедно с Иван Бориславов повярваме в неизразимото – то ще повярва в нас. Ако си повярваме: колкото по-невъзможен е един блян, толкова по е истински, значи вече сме стъпили на пътя към храма и знаем накъде вървим. Храмът може да ни излъже, пътят – щом веднъж сме тръгнали – никога. Иван-Бориславовите асоциативни пътувания са чист и ясен проглас за тържеството на духа – въпреки всичко. Един свят на чиста и върховна красота, „последния стих от изчезнал отдавна език”.
       „Броселиандовият лес”, „Преводаческо изкуство”, „Пепел”, „Въздушна яма”, „Одисея”, „ХХ век” са писани с надежда отново да запалят изгасващата Божествена искра у човека. Предизвикателството да е необятен, самочувствието на равноапостол в Аполоновото братство на поетите от различни времена и пространства, не са у Иван Бориславов миражни среднощни бълнувания. Той може да си е сам и дом, и път, и звезда, и Голгота…”Просто чудо”, „Златният век”, „Последният от Термопилите”, поемата „Заговезни” като че ли не са от тоя век, който все по-малко разбира скитниците между звездите./…/Завиждам на Иван Бориславов за куража да върне звездното сияние на думите. Не си мислете обаче, че животът му е един несвършващ сонет. Молитвата му по „Заговезни” е приласкала тъгите на България за „неизживените години”, „за мечтите ни, превърнати на дим”, „за децата, чакани, но неродени”. Той моли милост даже „за тирана, жертвал всичко за властта”. Защо ли? Няма да има мир в душите ни, докато не простим даже на тирана, сами ще се превърнем на тирани. Хляб от трохи истина – никого не храни…А дали не храни само оная ръжда, която „ведно с оковите разяжда и самата свобода”.

Вихрен Чернокожев
1997

       С всяка своя нова книга Иван Бориславов поднася нова изненада на българския читател – колажи, изследователски студии, поетични артистични спектакли с участието на актьора Илия Добрев. Поредната такава изненада бе и стихосбирката  „Докато дишам”, последната му засега книга, която възкреси в съвременната ни поезия съвършенната форма на сонета, като я изпълни с ново виждане и модерен дух.

                                                                                                             Ивона Тачева
1998

       Когато е създавал експерименталните си „Взривени думи” Иван Бориславов е писал и сонети – може би като контрабаланс чрез класическата им „тежест”…Книгата му „Докато дишам” съдържа силни сонети.

                                                                                         Катя Кузмова-Зографова
2000

       Съставена предимно от сонети, „Докато дишам” е може би най-стилната книга на Иван Бориславов. В нея емоциите са изкристализирали в ярки и дълбоки стихове. Историята и съвременноста, трагедиите и радостите на живота, духовното и телесното се проявяват чрез стоическата мъдрост на лирическия герой. Той има достатъчно дързост да заяви:

             Заричам се, макар и с атрофирали в мълчанието алвеоли,
             докато дишам, вместо безнадеждно да се моля,
             да си повтарям тази клетва чудновата:

         В същото време юношеските изригвания на духа като че ли са приели други, по-„спокойни” и по-обемни по своята дълбочина форми. Така например стихотворението „Просто чудо”, снабдено с епиграф от Витезслав Незвал – „Когато съм щастлив, говоря просто”, се открива като реплика спрямо чешкия поет – „Едва ли някога до днес съм бил щастлив –// дори не се опитвах да говоря просто”, за да се премине през отрицанието на марионетния обществен карнавал и се стигне до финалното:

             В неизразимото повярвах чак тогава.
             И то като че ли повярва също в мен…

          Подобна вяра е укрепена от твърдото съзнание за духовна и поетическа независимост, за достойнствата на извървения път, несмутен от чуждите мерзости и негации. Оттук и издаването на една от тайните на изкристализиралото самочувствие: „винаги с мастилото на мрака//аз пиша своя слънчев стих”. Оттук  и идентификационните проявления на героя – с  разгадаващия гатанките на Сфинкса, с Леонид на Термопилите, с рицарите на Светия Граал…В тази поредица от творби най-характерната е „Поздрав от Томи” – същностна нова програмна творба на Иван Бориславов. Този сонет би могъл да открива всяка антологична книга на Иван Бориславов – той е неговата „ars poetica”, гордо свидетелство за вярност към живота на поезията и към поезията на живота. А на мен лично ми се ще да вярвам, че за него българската земя не изглежда толкова безплодна, че е видял покълването на своите и чуждите семена въпреки повелите на самоназначилите се за духовни агрономи, въпреки обществените бури и засухи, въпреки суеверните и лицемерните заклинания на послушните авгури.

Владимир Янев
2000

ПАРТИТУРА ЗА МЪЛЧАНИЕ, стихотворения и поеми, художник Александър Сертев, Издателско ателие „Аб”, 2000

СПОДЕЛЕНО ОТ АВТОРА

       Разбира се, продължавам да пиша стихове, но те не идват нито по поръчка, нито със заклинания, а както винаги се случва с мен – идват свише, за да ме изпишат на белия лист в неочакван час. Бъдещата ми стихосбирка все още няма заглавие и само Господ знае колко ще трае нейният родилен период. Затова пък заглавието на ръкописа, над който работих през последните месеци, е известно на най-верните ми читатели – „Партитура за мълчание”. Това заглавие трябваше да бъде издадено от „Народна младеж” през 1991 г. Но точно тогава издателството рухна икономически. Може би тази книга ще види бял свят догодина. Тя включва стихове, вдъхновени от стихията на морето, с която съм закърмен. 

Иван Бориславов
1997

ПАРТИТУРА ЗА МЪЛЧАНИЕ

Уморен от мъртви вълнения,
онемял от мрак и мъгла,
ослепял от мълчание,
спирам тук.

Спирам,
омотан от конците
на прекосени паралели.

Спирам –
да се приуча на смирение.

Живях с наивната надежда на медузите
и вярвах, че ще задържа
със сините си корени морето.
Но то ми се изплъзваше неуловимо.
И аз осъмвах,
изхвърлен от вълните
на брегове пустинни.

А колко са измамни всички
обетовани земи!

Не мога никъде да отпътувам.
Не мога никъде да се завърна.

Издъхват пътищата край брега
и аз потъвам в свойта бездна.
В себе си изчезвам.

Между посърнали луни и тлеещи слънца
моретата се утаяват в ридове от сол,
достатъчна да излекува всички рани.

Дали съм още тук?
Не знам.
Не ме повиквайте със заклинания!
Ще ме откриете внезапно
в тази
партитура за мълчание.

1978

КРИТИЧЕСКИ ОТЗИВИ ЗА „ПАРТИТУРА ЗА МЪЛЧАНИЕ”

       Има някаква неразкодирана енигма, някаква страст непреодолима в стихотворенията и поемите на Иван Бориславов да съпреживява с морето прелистването на дните си. С морето, стихията неумолима, като единствено мерило на истинското себеосъществяване, като извечен култ към съхранената човечност.В страданието  човешко пред невъзможността да събереш в кладенеца на зениците си  дори и частица от това вечно неспокойствие, наречено море. Защото на човека е дадено само да се вглежда в морето и да се преосмисля катарзисно чрез отраженията на своите отминали дни, завъртени в сюрреалистичната мозайка на огромния синьо-зелен екран. Където няма начало и край, а само безконечност от съчетани фрагменти-живот, няма отпътуване и завръщане, а само мигове на прозрения, че дори и морето не е всичко, което ти липсва, но е всичко, което остава след нас. Огромното Всичко, добиващо стойност единствено чрез отраженията на нашите мигове-живот в него. Мигове – имена на живот.  Както в стиховете на Иван Бориславов. Тези мигове-прозрения назовават живота ни с другите имена, които винаги сме искали да носи. Но и самият процес на разгадаването им е едно прозрение за откриване на единосъщността на цялото мироздание.

                                                                                                            Иван Овчаров
2000

       Роден и израснал във Варна, авторът е събрал в сборника стихове, в които бушува стихията на морето. В него авторът открива символите на вътрешната свобода, на драмата на човека, изправен пред изпитанията на времето и любовта.

                                                                                                           Валя Стоянова
2000

       Стихът на Иван Бориславов в неговата „Партитура за мълчание”, емблематичните му стихове „Магически фенер”, „Последна дума”, „Насрещни ветрове”, „Мъртво вълнение”, „География”, „Корабокрушение”, поемите „Море в раковина” и „Преображение Господне” са само една от възможните проекции на невидимия свят, който неспирно тече под привидностите на всекидневието./…/
      Прочетете поемата „Преображение Господне” и ще усетите защо морето старее неизмеримо по-бавно от човека – то всяка секунда се обновява. Само че не търсете това море, което „разтребва тъмните си бездни”, по географските карти и лоции. Единственото доказателство за съществуването му е Иван Бориславов, който пренася своите сънища върху вселенския екран.

                                                                                                  Вихрен Чернокожев
2000

       През 70-те години излезе едно страхотно стихотворение за времето си – „Партитура за мълчание” на Иван Бориславов. И ето че в книгата си „Партитура за мълчание” той „събира на петолинието” стихове от края на 60-те години до края на миналия век. С надеждата, че няма „да го повикваме със заклинания”, а ще го открием внезапно именно в такава партитура. И ще тръгнем подир него като „оцелели корабокрушенци”, „а тихите вълни ще отнасят нашите следи в морето”. За да дочакаме заедно пречистването на морето и великото „преображение Господне”…

Георги  Драмбозов
2000

      „ Партитура за мълчание” също може да бъде разчетена като една поема, като една фуга за другото, ключово в поезията на Бориславов понятие – морето. Морето, разбира се, като състояние на духа, като приливи и отливи, бури, покой и мъртво вълнение, като нескончаеми външни преображения и дълбинни процеси на единосъщата материя-дух. Морето – огледална проекция на небето. Другото име на Абсолюта. И на Свободата. Морето като висш морален коректив /„Преображение Господне”/. Въпреки следите от различни стилистични и жанрови дирения, документирани в тези  отстоящи на повече от три десетилетия по датировка стихотворения, в книгата майсторски са аранжирани две поеми-стълбове /„Море в раковина” и „Преображение Господне”/ и две симетрични части от по-малки стихотворения, сред които едно интермецо, дало наслов на стихосбирката, и един „Проглас”. От белите сънища на влюбения юноша по Коломбо, Сингапур и Хайфа /„Отплаване”/ до горчивия скепсис на зрелостта и самозатварянето в спомена /„Метафизика”/, „Партитура за мълчание” не по-малко от „Лунатико слънчасал” събира ведно отломки от житейския и най-вече от духовния път на поета Иван Бориславов.
       Естет и вещ познавач на модерните пластични изкуства, Бориславов и този път се оказва на висота в намирането на художници и със съдействието на илюстраторите Любомир Йорданов и Александър Сертев ни поднася две чудесно оформени книги.

                                                                                                  Цветанка Атанасова
2000

       Ако не напрегнем слуха си към създаденото от Иван Бориславов, рискуваме да не чуем сигналите от високо равнище на съвременната поезия. На това равнище са книги като „Докато дишам”, „Партитура за мълчание”, „Лунатико слънчасал”. Те заслужават нашия прочит, който не може да не отчете, че тук са поместени и творби, писани преди десетилетия, а не загубили своята сила.
       Това се отнася преди всичко за „Партитура за мълчание” – една „варненска”, „морска” книга, бих казал, ако подобни определения не стесняваха твърде много полифоничните внушения на стиховете. Защото за Иван Бориславов преживяното, споменът за него, усещането за морето не са повод за лирически фотографии, за поетически реконструкции, а своеобразен трамплин към обобщено метафизични визии. В тях автобиографичното не е потулено, но изразява същностни екзистенциални състояния.Такова е програмното стихотворение от 1978, дало наименование на книгата, с показателния финал:

             Издъхват пътищата край брега
             и аз потъвам в свойта бездна.
             В себе си изчезвам.

             Между посърнали луни и тлеещи слънца
             моретата се утаяват в ридове от сол,
             достатъчна да излекува всички рани.

             Дали съм още тук?
             Не знам.
             Не ме повиквайте със заклинания!
             Ще ме откриете внезапно
             в тази
             партитура за мълчание.

         Мисля, че книгата е съдбовна за Иван Бориславов – писана повече от тридесет години, тя изразява комплицираната, а в същото време романтичната, по своему оптимистичната същност на поета. Да не бъркаме оптимизма с клетвената патетика и лесните възторзи – такива тук няма да открием. Става дума за оптимизъм от интелектуално-драматичен тип, отчитащ сложността на екзистенциалната проблематика. Така е, например, в „Преображение Господне”, където рефренът „Морето се прочиства” зазвучава като „Морето се пречиства”, за да се  зададат цяла серия от раняващи въпроси:

       Каква е нашата последна роля в този панаир на призраци и сенки?
             Какво да правим ние,  Господи, със своите пламтящи, страшни
             страсти? Ние как да се пречистим? Как да разтребим черните
             си бездни? Как да прогоним ненаситните химери от загадъчните
             лабиринти, разклонени в нашите подземия? Ние – богоравните.
             Всесилните. Окаяните себелюбци. Двукраките двуличници.
             Пияните от безразсъдство. Боледуващите от самотна гордост.

       Страшни са тези въпроси – насочени в упор към съвестта на чувствителните, съвестните, грешните хора. Страшното е, че общовалиден отговор на тях няма и това се съзнава от поета, завършващ драматичната си творба с тъжните констатации – все пак нелишени от страдалческия оптимизъм, че въпреки всичко преображението е за човеците:

       А ние – оцелели корабокрушенци – вървим по пясъка ронлив,
             вървим по тази граница горчива между прилива и отлива,
             между безветрието и безверието, между презрението и
             прозрението, вървим и, ослепени от морето, събираме
             с отчаяна и алчна стръв на иманяри жалките съкровища,
             отломките от жертвените дарове, с които някога сме
             омилостивявали стихиите.               
       Вървим и тихите вълни отнасят нашите следи в морето.
       Преображение Господне…

       Подобен род творби показват както същностното за Иван Бориславов, така и модерната сложност на съвременната българска поезия, която /благодарение на такъв тип поети като него/ отдавна е излязла от детските пелени и усмирителните ризи на елементарното жизнеподобие, гарнирано с диктатурни поучителни жестове. Тази сложност тепърва предстои да бъде осъзнавана и усвоявана, защото поетите – тези, „които се сражават на границата с безграничното”, по израза на Аполинер, са и първите вестители на новите същности.
                        

Владимир Янев
2000

ЛУНАТИКО СЛЪНЧАСАЛ, поема, с корица и  пет илюстрации от художника Любомир Йорданов, Издателско ателие „Аб”, 2000

ЛУНАТИКО СЛЪНЧАСАЛ
/откъс/

. . . . . . . . . . . .
неизписан е листът светлеещ пред мене
това е водата на лета
и аз все отлагам
отлагам
отлагам
да почна да пиша
защото ще трябва да свърша
тогава ще дойде харон
а не съм си приготвил обола
макар че смъртта ме очаква отсреща
на другия бряг
неизбежния бряг
там отсреща
живот
всичко беше напразно
напразно
напразно
отдавна пресъхна клепсидрата
само небесния пясък се рони
по лъскавия лазурит
отломки от нощ и обелки от слънце
това ще остане след мене
след тебе читателю мой лицемерен
мой двойнико
братко
а моето минало сгърчено в змийската кожа на припека
то ли какво ще ви каже
но днес аз се бавя
измислям си дребни задачи
разлиствам разсеяно вестника
за да науча кога ще отплаваме към арарат
но всички мълчат по въпроса
мълчание
трупа се златото в сейфа
пия кафето си
слушам йехуди менухин
разхождам си внуците в парка
те вече прохождат и пърхат с ръчички
така балансират по медния лъч
на последното есенно слънце
преди да направят и първите стъпки
по звънкото лунно въже
лунатичета мои слънчасали
живот
неизписан е листът светлеещ пред мене
последната моя надежда е бяла
и аз фантазирам отново и пак се разсейвам
отлагам за утре
и гледам небето
и смаян откривам че птици гравират там
в синия киноекран на вселената
моите инициали
единият слънчев а другият лунен
това ли е славата господи
да се подпишеш в безкрая
но днес ти признавам
жените за мене са по-изкусителни
от фантастичната слава
те ме примамват  неистово за да ме върнат
за час или само за миг
в младостта в безпределната вече чужбина
и аз преминавам през нея
с тези шеметни и дъгоцветни виелици
ах
безимен
безумен
отвеян
преди да се спра в безприютната зима
но ето ги пак те кръжат
покрай мене кръжат
и се пръскат из мрака
искри разгоряни от вятъра
вятър довяващ любовни признания
а любовта като стих тази вечер завършва
за да почне отново в зори
но защо си припомням сега
малолетното мое двустишие
грешките на младостта
на наивната младост
вината е моя ще кажа подобно на древните римляни
всички искри са угаснали
само една не изтлява
напротив разгаря се
пуснала коренче в мене
наднича през моето трето око
моя тайна със слънчев и лунен отблясък
с която възкръсвам в окото на всеки циклон
аз не трябва сега да говоря за тебе
единствена моя искричке на моя единствен живот
страхувам се да не изчезнеш внезапно
преди да пребродим и зимата
с белите облаци
с белите преспи
ето последната моя надежда е бяла
неизписан е листът светлеещ пред мене
и аз ослепявам от взиране в този екран
този вълчи капан за безкрайните мои видения
. . . . . . . . . . . .

1998

КРИТИЧЕСКИ ОТЗИВИ ЗА „ЛУНАТИКО СЛЪНЧАСАЛ”

      
       „Лунатико слънчасал” синтезира основните акценти в творчеството на поета.  Поемата се е родила между полюсите на болката и надеждата, на любовта и смъртта, на спомена и мечтата, на алхимичното познание и неизменното търсене на истината.

                                                                                                           Валя Стоянова
2000

        В поемата си „Лунатико слънчасал” Иван Бориславов разширява рефлективността на своето прозрение за съизмеримост на небесната шир и морската стихия като съпричастни пространства за най-голямата човешка болка – тази за смисъла на живота, обсаден от безмилостните обстоятелства на страданието.

                                                                                                            Иван Овчаров
2000

       С този талантлив човек, връстник на моето следвоенно поколение, ме запозна вестник „Пулс”, в който преди три десетилетия всички млади поети опипваха пулса си. Иван Бориславов възмъжа по-рано. Или, може би, точно навреме. Първата му книжка със стихове „Възмъжаване” излезе във Военно издателство, когато авторът бе на 23 години. Близо десетилетие чака, за да се стовари на нашата лирическа нива неговата нажежена от образност „Слънчева лавина”. И всяка следваща лирична изповед – през „Латерна магика” и „Небесна археология” до стиховете и поемите от „Докато дишам” – мога да нарека поетическо явление. Без угризения на своята творческа съвест. Иван Бориславов също е явление на лирическия български небосклон. Не се опитвайте да го етикирате. Той няма нищо, ама нищо общо, с оня рафт от книжните ни лавици, където сами се подредиха „априлските поколения”. Няма нищо общо с псевдомодернистичните „търсения”. Няма нищо общо с „песенните лирици”, които щели да облагородяват даже чалгата…Като всяко явление в литературата, Иван Бориславов е съчетание между делничната фраза и небесното въображение, между хамлетовското начало и правото на самотност в жестокото ни съвремие.  А в поемата си „Лунатико слънчасал” той „се самоизгаря, но не изтлява”. Животът му не става „весел и пъстър като междучасие”. И пак намира оптимистичната поанта: „хей лунатико слънчасал // великото Цяло е стих”…

                                                                                                  Георги Драмбозов 
2000

         Неслучайно текстът на „Лунатико слънчасал” е свободен от измамни новоредия, категорични точки, пришпорващи запетаи, колебливи многоточия. Всичко в „морето на живота” е плод на въображение – всички „жертвени клади”, красиви момичета, „думи златни ключета за рая”, всички сънища и молитви, смърти и възкресения са плод на въображение. Иван Бориславов отдавна знае простата истина – тайната на живота е в начина, по който мислим, чувстваме и извайваме света. Но в същото време има една неназовима отвъдсетивна реалност до ръба на пределното, която е истинският творец.  Мнозина наричат тази  извънсетивна реалност Бог или Чудо. За Иван Бориславов тя е поезията – „пеперуда от огън с криле от луна и от слънце”, която преодолява земното притегляне, за да открие  неведомата „пета посока”. Там някъде живее бялата магия на поезията, която провижда как диша Всемирът./…/
       Пак казвам – не търсете  доказателства за Иван-Бориславовите звезди и слънца, и луни. Единственото доказателство е той – „нелегалният писар на Бога”, който се опитва да научи и турчето Сали от Славяново, че Млечният път броди и в него.

                                                                                                  Вихрен Чернокожев
2000

      Самоироничното обръщение-оксиморон „лунатико слънчасал”, изведено и в заглавие, в контекста на поемата зазвучава колкото умъдрено-снизходително, толкова и ласкаво-нарцистично. Уж изтрезнял от опиума на „бялата магия” на поезията/илюзиите, след като е преминал през горнилото на сюрреалистическия соцделник, през бръсначката на трудовашката казарма, дето бръсне нула номер не само отвън, но и отвътре главите, озовал се в сезона на равносметките, лирическият герой не без духовен аристократизъм заявява: „аз трябва да следвам звездата си // млечният път е и в мене самия” и преповтаря: „по млечния път скитам аз но и той скита в мене // надлъж и нашир ме преброжда”. Тази автобиографична поема за преображенията на многоликата и единосъща личност на твореца подхваща познати от досегашната поезия на Бориславов лайтмотиви и ключови образи. Тя е поредното навлизане в неговата „небесна археология”, поредното реене в „киноекрана на вселената”, сред „белите облаци” и звездите. И какво освен чиста проба пенчо-славейковска митологизация на творчеството и твореца, какво освен най-страстна и жреческа апология на поезията е поантата:”хей лунатико слънчасал // великото Цяло е стих”, където „Цяло” е единствената дума в цялата поема, отличена с главна буква – отявлено назоваване на Абсолюта, на върховното единство на всемира.

             Цветанка Атанасова
2000

         Това, в което твърдо вярвам е, че този единосъщ и винаги изненадващ поет няма да измени на търсещата си природа. Вярата ми за пореден път бе  укрепена от последната му книга - поемата “Лунатико слънчасал”. Тя по своеобразен начин продължава “Квадратурата на кръга” и “Заговезни” от “Докато дишам”, пределно драматизирайки диалога на твореца със себе си и с времената. Излята на един дъх, поемата контрастира на майсторските, родени от мъдрия промисъл сонети. Това е афектирано-асоциативна, с определена сюрреалистична конструкция творба. В нея изживяванията и образите се изтласкват едни други, някаква свръхнапрегнатост динамизира изповедното цяло, преобръща го в различни, начупени от емоциите плоскости. Ние присъстваме на самовзривяването на словото, на мъчително пренареждане на елементите, от които то е съставено.Не, това не е “парад на планетите”, а нещо значително по-непредсказуемо, апокалиптично…
       Поемата се нуждае от сериозен анализ, който предимно очерковото ни изложение няма за цел да предложи. При този анализ необходимо следва да бъдат приложени и познанията върху природата на авангардните постижения на сюрреализма /Иван Бориславов като преводач и тълкувател е сред малцината наши автори, върху които можем да се опрем/, и титрологичните и междутекстовите процедури и структурално-семиотичните означавания. Подобни посоки на едно бъдещо изследване ми изглеждат задължителни, ако все още има автори, милеещи за съвременното състояние на поезията ни и за които модерната българска литература не започва и не завършва със скорозрелия ни постмодернизъм. Нека обаче не закачаме пламенните адепти на последния, а да подканим себе си и близките ни по дух да прочетем с подобаваща отговорност и точност един от най-интересните ни съвременни творци.

                                                                                                                       Владимир Янев
2000

АБРАКАДАБРА И ДРУГИ ЗАКЛИНАНИЯ, стихотворения и поеми, художник на корицата и оформление Калина Сертева, Лабрис, 2005

АБРАКАДАБРА

Звездите  ми  телеграфират с морзовата азбука на детството:

Абракадабра!
Абра-кадабра!
Аб-ра-кадаб-ра!

Отвъд далечните невидими пристанища,
обрасли с радиоантени и радари,
отвъд космическите полигони,
отвъд морето и земята,
отвъд света ни,
уловен в компютърната мрежа,
до мене изведнъж долита
непрограмирана парола:
Абракадабра.

В края на това агонизиращо столетие
нима най-сетне боговете са си спомнили за нас
и почват да ни викат,
за да ни кажат  нещо съдбоносно важно?
Така навремето в началното училище
след шумното голямо междучасие
разсилните излизаха на двора
и биеха звънеца,
за да влезем в час.
Но боговете не объркват ли сигнала?
Нали той беше SOS ?

И все пак откъде ми е позната тази странна дума:
Абракадабра?
Кога ли съм я чувал?
Като че ли и аз съм я изричал някога?

И си припомням имена на кораби,
които винаги отплаваха без мене.
И си припомням имена на острови,
където няма никога да стъпя.
И си припомням имена на призрачни съзвездия –
съцветия, които няма да откъсна.

И неочаквано –
между две срички тишина –
ме осенява споменът.
За миг затварям своите очи
и падам в бързея от слънце:
Абракадабра!

Приятели от детството,
как сме забравили спасителното заклинание?
Момиченцата с пърхащите бели панделки,
орисани да станат черни Пенелопи,
нанизваха синците от обикновени буквички
в конеца на небесната дъга.
И връзваха вълшебните огърлици на вратовете ни.
И ни  желаеха щастливи одисеи.
И ние – лековерните деца на боговете,
отплавахме натам,
където сочеше четвъртото листо на детелината.
Четвъртото листо,
което след това съдбата ни открадна.

Абракадабра!
Разбира се,
това е думата,
която всеки някога е знаел,
но постепенно е забравил.
Докато накрая е загубил безвъзвратно.
Тъй както сме забравили
приятелите си от детските години –
ездачите на морски кончета,
гребците от прогнилата трирема,
летящите холандци в небесата.
Тъй както сме забравили
момиченцата с бели панделки
в лиманите на паметта си.
Тъй както сме забравили любимите,
а после и голямата любов.
Тъй както сме забравили и себе си,
за да се лутаме сега безцелно в делника
и да затъваме в това тресавище
с разнищени души на корабокрушенци –
объркани,
отчаяни
и озлобени.

Звездите продължават да телеграфират:
Абракадабра!
Целебната четирилистна дума.
Думата на всички думи.
Думата,
която обяснява всичко.
Думата,
в която се разискря цялата поезия.
Абракадабра!

И се разбягва глутница от  прокълнати сенки.
И изведнъж нахлува в мене
забравения вкус на лудо чудо.
И ме обзема музиката на морето,
безкрайните импровизации на вятъра,
симфонията на тръпчивия простор и на вълните.

Абракадабра!
Разпалвам с дъх стихиите.
И не сърце,
а късче от  безкрая
пулсира в моите гърди…
И вече ми е все едно
кой ще изтегли утрешния ден
като протрита карта
от хазартната колода.

Отвъд покрайнините на света,
отвъд предградията на живота,
отвъд това хилядолетие –
аз чувам ехото да ми отвръща,
аз чувам бъдещето да ме вика
с гласа на ранобуден странник:

         Абракадабра
          Абракадабр
           Абракадаб
            Абракада
             Абракад
              Абрака
               Абрак
                Абра
                 Абр
                  Аб
                   А

КРИТИЧЕСКИ ОТЗИВИ ЗА „АБРАКАДАБРА И ДРУГИ ЗАКЛИНАНИЯ”

       Всяка стойностна поетична книга е една вселена. Ние я затваряме с развълнувани сърца и с провокирани нови мисли, обсебени сме от чувства и идеи, които са ни така близки, сякаш са били наши и ето на – с радост откриваме, че се е намерил  кой да им даде живот чрез словото и да ги въведе в безкрайната територия на духа. Можем никога да не видим зримо автора, да не чуем  неговата реч, да не добием представа как изглежда, но той вече да ни е станал близък, разбираем и желан водач из онзи земен, реален и в същото време мистичен и магичен свят, който наричаме изкуство. И затова идеята да кажем колкото можем повече за него е колкото добра и осмисляща, толкова  неизпълнима докрай.
       Все пак ще се наема да отбележа три основни момента, благодарение на които книгата на Иван Бориславов „Абракадабра и други заклинания” беше определена на премиерата като значителен литературен факт. Това е поезия, съдържаща високи нравствени стойности, достига веднага до съзнанието на читателя въпреки, а може би и на модерните похвати на образната си система и е творчество дълбоко изстрадано.
       Това последното е от изключително значение. Като се замислим – ние вярваме на Поета само тогава, когато той се е отказал от позата  на наставника и от надменността на доволния. Из едно съвремие, чиято масова култура ни внушава личния материален успех като върховна и крайна фаза на човешкия възход, ние вярваме на стиховете на Иван Бориславов, защитени във всяка дума с цената на личните страдания и жертви, на които обществото така немилостиво го подложи. Вярваме му и когато се тревожи за моралните уродства и падения на духа:

ПРОКОБА

А може би най-страшната прокоба ще се сбъдне,
когато неусетно – без да го съзнаваш –
започнеш да приличаш на врага си.

       Но той ни е близък събеседник и тогава, когато ни представя едно поетично осмисляне на света, изпълнено с раздиращ драматизъм на чувствата и категоричност на позицията. И ето още един пореден пример за така рядкото литературно явление – основният тон на стихосбирката е минорен, ала след като прочетем и последния ред, общото внушение е, че в пряк лиричен диалог сме получили вътрешни сили, решимост да търсим възвишеното и да ценим човешкото. И можем със сигурност да открием изпълнената мисия на Поета.

                                                                                                    Любомир Любенов
2005

         Стихотворенията от „Абракадабра” на Иван Бориславов бих познал дори и неподписани. Не само защото той е един от малцината български поети, които още вярват в чудото, чудеса се случват тъкмо когато всичко изглежда изгубено. Не толкова и заради гордостта на отчаянията му. Престижът на една книга – и сега, когато българското книгоиздаване не иска да има нищо общо с българската литература – се определя не само от думите, наредени вътре, а от личността, която ги е написала./…/ Мъдрите книги казват, че тази тайнствена дума /Абракадабра/, която всички помним от детството като нещо загадъчно приказно, е древно магическо заклинание срещу демони, нещастия и болести, изписвано във вид на магически триъгълник. Този магически триъгълник у Иван Бориславов защитава Вечното време от агресията и от суматохите на катадневното битово време, което със здравите си лакти има претенциите да стане вечност. Иван Бориславов има само един начин на защита – да си напише стихотворенията – и той го прави въпреки атаките на разни временни гении, които му докараха инфаркта./…/ И в „Абракадабра” Иван Бориславов постига образа на „поезията в себе си” или „в абсолютната творба”, която съвсем не е само лирика, а място за живеене. „Абракадабра”, „Астрономия”, „Безименният от „Одисея”, „Звезден миг”, „Деветата вълна”, „Опит за вечност”, „Лапидариум”, „Рунически надпис”, „Рисунка с китайски туш”, „Непримиримост”, „И тъй нататък” са вслушани във Вселенската душа, там където последна страница няма и не може да има. Може би затова сътвореното от него е по-преводимо на френски, английски, руски, немски, италиански, гръцки, норвежки, финландски – отколкото на български, където Иван Бориславов тепърва ще трябва, тепърва ще трябва да бъде превеждан. Но това е залог за бъдеще. Неговата поезия и без това открай време е в бъдеще време. Иван Бориславов е поет, защото напълно съзнава краят на митологиите, съзнава собствената си автентичност – така естествено, както съзнава и дишането си, без непременно да го наблюдава и контролира.

                                                                                                  Вихрен Чернокожев
                                                                                                  2005

         В тази книга аз съзирам поета Иван Бориславов в нова светлина – колкото повече светът около него се разпада, толкова по-устойчив, по-непоклатим става собственият му духовен свят. Новата стихосбирка  респектира и със своето формално майсторство, неотделимо, разбира се, от съдържателното. С композицията си. Това е в истинският смисъл концептуална книга с премислена подредба на циклите и стиховете в тях, със строеж, наподобяващ този, който има едно сложно музикално произведение – в него съжителстват и алегро, и анданте, и престо, и модерато, и алегро виваче…, всяка част въпреки своята самостоятелност и завършеност подготвя слуха, сетивата за следващата, открехва невидима врата към нея. Разделите в „Абракадабра и други заклинания” ненатрапчиво демонстрират разнообразието на версификаторските умения на автора./…/ И в сонетите си от цикъла „Острови от думи”, и в тристишията на „Опит за вечност”, и в експресионистичните щрихи, рисувани „С цветни тебешири”, и в изстраданите алегории на „Мистерии” Иван Бориславов показва висш пилотаж в небето на поетическото мислене и поетическия език. И дори когато образите му сякаш излизат изпод контрол, впускат се в причудлив танц, започват да се реят свободно  - като въображението на човек, изпаднал под въздействието на халюциногени, - дори и тогава тяхното сцепление и художествена логика не са случайни./…/
         Изпитвам огромно уважение, изпитвам преклонение към книгата. Без евтини метафори, буквално – винаги я докосвам с чисти ръце, внимавам да не подгъна или изцапам страниците й. Но надвесена над заклинанията на Иван Бориславов, изведнъж с изненада открих, че в ръката ми има молив. И че слагам с него удивителни вдясно от заглавията на едно, две, три, пет, девет и още, и още стихотворения. Затова не търся поанта на тези свои разпокъсани размишления. Искам да завърша така – с една обобщена, голяма удивителна!

                                                                                                              Надя Попова
2005

       В много твои стихове от „Абракадабра” видях себе си, моите мисли от последните години, моите размисли за изминатия жизнен път и неговия смисъл, особено ако човекът е от огнена зодия – и аз съм Овен. Интимно мисля, че е рано да създаваш такива стихове, тъй като аз съм с цяла прогимназия по-стар от тебе! Плениха ме  „Жребий”, „Шахмат”, „Богатство”, „Деветата вълна”, „Опит за вечност”, „Душа”, „Обаче”, „Синкоп”, „Прокоба” , „Мост” „Трагикомедия”, „Уви”, „Черен Петър” и др. При второ или не знам кое друго четене ще откривам нови стойности – сигурен съм! Само напред, драги Иване! Ти си голям творец! Искрено и професионално ти казвам това!

                                                                                            Проф. Марин Младенов
Белград, 2006

Светлина от светлината, стихотворения с предговор от Георги Цанков „Ще лиша смъртта от правото й на последна дума”,  художник на корицата и илюстрации Любомир Йорданов,
изд. Захарий Стоянов, 2013

Ефектът на пеперудата

Когато една пеперуда размаха крилцата си тук,
на другия край на света се развихря торнадо.
И теорията на всемирния хаос се потвърждава.

Когато поетът напише стих, иска да вярва,
че на другия край на света някой става от днес по-добър.
И Божият промисъл закономерно ще възтържествува.